подари ми сянка

В тази нощ, когато магията от моята чаша ще пие,
и вятъра, научил песен от дивите вълци, завие,
ще помоля годината, тръгваща прашна от тука,
ще помоля, натръгване, да вземе и тази поука.

Ще я помоля да вземе със себе си, кърпа от злато,
в която завивах сълзите- бисери в минало лято.
Ще я помоля да вземе каквото поиска сама,
но да остави твоята сянка- болка и обич в мъгла.

В тази нощ когато мечтите отново светят звънливи
ще я помоля да вземe звездите в небето игриви.
Някак ненужни са, нека непадат ярки комети,
само твоята сянка в небето ми, нека остане да свети.

И домашните рози също имат бодли

Гледаш ги- красиви като райски птици,
червени, розови и златни- твоите девици.
на теб се кланят, под нозете ти пълзят
със своите лози душата искат да ти оплетат.

А ти ги галиш нежен, поливаш ги с роса,
носиш им ведро от мойта изворна вода
Харесваш ги високи, леки, с листенца стройни,
не са обрасли с трънливи, диви хвойни.

Рози гледани натопло, под краистален похлупак,
могат да омаят всеки, да направят го глупак.
Изящните им сулуети пак танцуваха, нали,
когато в тъмното затовориш своите очи.

Едва ли в дивото глухарче ще се влюбиш,
щом роза питомна откъснеш- сам ще се погубиш
! Виждаш ги в ръцете си, а те разтварят се сами,
но стъблата имат многобройни и заострени бодли

   Лъжи се сам, неще те спра дори за миг
не дей очкава да те моля с пресъхнал вик.
Езерната лилия е далеч сега от твоите мечти,
но често сутрин розите ще ги поливаш със сълзи.

замълчи

В някоя вечер, в която
 мъглата прегърнала вятъра,
 стеле се тихо и
 в сребърно бяло облива земята
за нас ще посегне
 нежно и плахо...

А в твойте очи звездите ще светят,
в мойте- луната ще взема
 и тя ще се смее, и плаче,
в няма тъга за пътя-пътека
изпятата песен замря...

Дъхът ти с моя ще се слее в нощта
 в призрачно бяло сияние,
падана долу,
 в моята студена ръка-
стопли я-
поискай и свойта награда!

Крачка до теб-
 замръзва сълза в леден кристал,
за убийство роден
забий го в своята чиста душа,
недей - не отвръзвай демона в мен!

Шепа чакъл с бисери скрити
сред белите камъни -
мъниста копнеж
и надежди,
а спят бледи мечти
 в късче
среднощно небе на моя манеж.

Черни конете по бялата плът
 ще препуснат - понеси се с тях,
замълчи не питай
за връщане има ли път
от скалата ще скоча знаеш...
 Прости.

Споделени нощи....

Пясъчният замък "Назидание" -дует

-Злокобна ,тежка тишина
над замък стар зловещо дреме.
Студена призрачна мъгла
пронизва странстващото време.

-В покров елмазен, дебне вечността
и пясъкът по мрамора разлива.
 Да ги събирам- песъчинки празна суета,
тази нощ така ще ми отива...

-С вечерна рокля и разпусната коса,
по стълбите- в душата ти ще сляза.
Ще ме очакват всички твои сетива.
 Дори и Бог не ще да те опази.

-Не вярвам в богове- реката е богиня.
Душата ми е клетка от мъгла.
 Всеки дръзнал ще превърна го в пустиня,
 а пясъка... ще попилея на мига.

-И в кулата на моя замък ще заключа
сърцето ти. Така- за назидание.
Ще молиш устните ми-недопити, нецелунати.
 Ще бъда твоето най-страшно наказание.

-Ефирна паяжинена дантела във косите,
искрящ сапфир забоден на ревера-
така затворени ще опустеят дните,
в които Мракът бил е кавалера...

---------------------------------- SkyBlueIrina & Kатето

Отредени съдби- дует ----------

-Чертаейки пътеки - черните диагонали
на моята съдба - окови от смарагди бяли.
Духове от миналите будни/блудни/
нощи заплитат твойте или моите? тленни мощи...

-Дълбаейки тунели - черните спирали,
живота ми превзели, и на теб го дали.
Призраци нахлуват в дните ми мъгливи
 и в сърцето вливат спомени бодливи.

-Лабиринти от бодли и от коприва
раздират плът, рисувйки картина жива-
пейзаж от сън в графитено до сиво-
оставил си следи по всичко мое, диво..

-Отричам те отново с всичката си сила,
 ала мойта мисъл пак при теб отива.
И дори да знам, че любовта ти е окова,
ще те пия пак - моя пагубна отрова.

-Аз пия- наздравица с мен вдигни-
до дъно, вкуса на бяло и на лотос запомни.
И пий! С устните си в твоята душа ще разлея-
пии- неискам да летя сама.

Щом нощта стопи се плаха, изморена
ти недей да тръгваш, остани тук с мене.
 И недей да мислиш колко ме обсебваш
тъй като умра ли - ти ще ме последваш.

----------------------------------------------------- DominuS & SkyBlueIrina

По стъпките на последната надежда-
дует

-Сред камъни бели на черна морава
разровена плътта на земата кърви-
 девици поели по път през дъбрава вървят.
 За малко след тях повърви.

-Тихо ги следвай, нека не знаят.
Тайно магия от тях си вземи.
 Те са вълшебници- горски дриади,
огън от техния в теб запали.

-Огъня в мен е на демон душата
той ме гори и на клада изгаря
 немога дори да протегна ръка
твоята душа не'ща да попаря.

-Не страдай за мене,а чуй песента им
по стъпките техни никнат звезди.
В шепи сбери ги ,нагоре хвърли ги-
 звезден дъжд кладата ще угаси.

-Звездите- комети с ярки следи
небето ми режат на късове тъмни
и падат в моите черни коси
 девиците чезнат в/ъв/ водите бездънни.

-Тогава повярвай че има любов,
скочи във водите.И там ги последвай,
девиците дето ти прати сам Бог-
те са надеждата твоя, последна.

----------------------------------- SkyBlueIrina & Катето

прокълната

Демоне- влез във очите ми,
опитай проказа от пепел и страст.
Изтръгни властно душата ми
тя отново в окови, под твоя е власт.

Езиците огнени сливат се
вкуса е сипкав, омаен жасмин.
 Времената сякаш размиват се 

спира стрелката, обагрена пак в кармин.

Началото слива се с края
в сластен копнеж от забрава.
Прокълната съм с безкрая
да замръзна в лед от жарава.

Орисана, да съм сама когато те имам
да ме целува денем нощта.
Прокълната, частици от тебе да взимам
докато чезна, догарям в свещта.

Сънят е наяве- докоснат копнеж,
жадуван в синьо мечтание
от прегорели надежди в изстинала пещ.
 Наливаш предсмъртно желание.

Непреходно

Добър ден, здравейте, другарю аз...
толкова пъти сядам да пиша,
 че вече не помня, забравих жътварю.
А сърпа в ъгъла още ли диша??

Исках на Вас да разкажа
за нивите и за зрялото жито.
Исках един сън да покажа
и да налея от вино изпито.

Непомня, отдавна някак влака замина,
 и вятъра моя лист е отвял.
Началото помня, но края ми мина.
На моята гара дали сте живял?

Помня как плаках с нивята узрели
 за снопове златни, отсечени рано.
 Помня как облаци- сиви къдели
 изляха се - да бяха почакали мъничко само!

Исках още за Вас да направя
от песен не пята плащ позлатен.
С лъчи от луната Ви - не ще да забравя
 в левия край да избродирам рефрем.

Добър денят Ви, и лека нощта! Аз...
 така не разбрах кога дотича и тя?!?
Часът неизвестен прогони съня,
усмивка - за Вас ще запазя букет от цветя!

момичето от мрамор

Тя скита обикновено сама, рядко са двама. Очите й- бяла дълбока вода. Сълзи в тях никога няма.

В косите й вятъра вплел е дъх на бор и коприва. Бури навън ли вилнеят в лед кръвта се прелива.

Веднъж ли Залеза влюбен букет от звезди й е давал. А Изгрев, в очите потънал- сърцето си в пясък заравял.

Нощта пък с булото черно не веднъж я покрива. Луната с лъчи- ефимерно във водни мъгли я обвива.

Тя е бяла- момиче от мрамор. Облечена в сиво сребро. Тя мълчи и отдавна непее. Не тича. Не питай защо.

Вечер заспива при сенките, а до нея си ляга Зората. С боси крака ходи при дренките да извади птица, изпята.

Тя нетъжи, непали пожари. Студена минава през клади. Сърцето мрамор е, вече не пари. От кладенец само лед ще извади.

Познаваш ли тази щастливка? Аз знам- знаеш я ти. Спи ли под твоита завивка? Нечуваща своите мечти.

ако тъгата можеше да бъде спасена

Днес валя отново. И отново бе студено. Навън натрупаха се преспи от мечти. Мечти политнали, така и не летели, и крила от феи, прашец от счупени звезди. Вятъра отнесъл е следите. Навън пустиня. Ярка бяла тъмнина. На луната съм робиня и седя безгласно, а до мен седи студа. Кристални късчета от сребърни снежинки редя по моето сковано с лед бездънно езерО. От водопада капе като звън на хиляди стотинки, а с дъха си топля от надеждата последното листо. Ала в този ден, лишен от всякаква магия дъха в игли безбройни се превръща в миг. Безжалостно забиват се и топилна облива тия, които пазят нежния отчаян летен вик. За сетен път в пръстта попиха се мъглите и стон от камъка отрони се по склона - отлетя. За кой ли път в тъмното се вгледаха очите. Нахалос. Ехото повтаря злобата. Зората онемя. Клоните съблечени не могат да ни стоплят. Прекрасното догаря плахо в огъня последен на съня. Щом с пръсти вледенени по раните ни чопли не можем да спасим и върнем зеленото в деня...

Понякога

Уморих се, скъпа приятелко, да бъда опора, уморих се от мен да ухае на сила. Като светлина, но сама сред всичките хора, с уверена крачка да следвам мечти. Под стара върба сега ще се свия. Клоните голи й галят земята. И тя под своите сенки стаила цветя,закъснели от минало лято. До мен отново минава позната: усмивка - добра вест и скрита тъга. Всеки обича когато се смее Зората, ала тя също може да плаче, но само сама. Рисунки звезди по водна повърхност и дъх от кристали- красив, но студен. В косите тиара от вятър-увереност, ти виждаш, но пазя страха съкровен. В локвата кална погледа спрях. Уморена, приятелко, битки - нови и стари. Лукса на слабост отново презрях- крак не подвивам пред подлите твари. Напред да вървя, но назад да поглеждам, с чиста надежда, ала гърба да си пазя. Соколица млада и волна - изглеждам, но стара вълчица в кал доколЕне да газя. Уморих се, скъпа приятелко, днес съм така. От утре, обаче, отново ще стана. Задължена съм, трябва, да вдигна глава. И пак ще съм сила, не просто закана.

Споделeни нощи

Лед в камината

-Кафе- горчиво и горещо си налях навън замръзна лятото което изживях спомените- сякаш сухи съчки в камината догарят като пръчки..

-И този дим със аромат на смях и рамене разголени и нежни обвива чувствата ми. Шепа звезден прах се смесва вън със преспи хладни, снежни.

-Очите твой като звезди- кристали замръзнали в небето са- опали, но нека като огнена лавина разтопят ме и ме изгорят в таз камина.

-Ще изгориш, но не в камина почерняла, а в пламъка на жарката си страст, която топли като одеяло и буди дивото дълбоко вътре в нас.

-И пламък, ласка нежна като дим със сребърна монета там ще разтопим един овал по заскрежения прозорец за това е писъл нявга стихотворец. ---------------------------------------- SkyBlueIrina & I gor har

Полъх в нощта

-Тих шепот мина през вечерната гора. Луната спусна було пред очите си. Реката сякаш спря и замълча. И някак стана чисто, много чисто... -А горе там високо над комините протегна се една вечерница- звезда. Букетче от усмивки на жасмините на сърцата ги раздаде шепнейки "ела, ела". -И спуснаха се пеперудени криле- две нощни феи над Земята слязоха. Със нежните си, галещи ръце на всички хора сънища раздадоха. -Завивка лека пъстрокрила от мъгла обвива на цветята нежните листа. Забулена с паяжинена дантела от роса в целувката разтапя се съня. -Потъва всяко същество в магичност, изпредена от двете Лунни феи. Когато утре някой се събуди, ще обича,тъй, както до сега не е умеел... -Тихичко дъжда за тебе тази нощ ще пее и ще милва всяка керемида пепелива. Вятъра в косите шепне и копнее всяка нощ с приказка да те завива.

-------------------------------------- Аз&Тя

Да запалиш снежен спомен /дует/

Плъзват по стъклата скрежните дантели, а небето ясно е и пада ситен сняг. Тихи са дърветата, а планините бели, в декемврийска вечер за теб си мисля пак.

Леден къс, забит с кристален звън от него капят капки по стъклата, но едва докоснали студа навън замръзват като пръстен за душата.

Вятърът ми пее бавно зимната си песен и танцува с моите пердета закачливо. Аз седя със споменът за теб - още пресен и гледам как луната усмихва се лениво.

Усмивка, танц, и тъмни падащи завеси- пердета ни бели, от спомени са посивели. Смъртен белоснежен валс с ледени принцеси. Пързалка. Скок.Умират още неживели.

Въздухът блести сякаш пълен със диаманти, дъхът на бели облачета литва към небето. И мислейки за теб в тези ледени моменти, тъжна песен тихичко засвирва във сърцето.

И сякаш хвърлена в камината звезда от скреж в мига се стапя, леко пуши. Спомен заламтя. Ненужна,смачкана и лека, като чужда вещ ще стопли за последно, преди да догоря.

--------------------------------------- DominuS & SkyBlueIrina

Пълнолу/дие/ние

Кожата ми е студена, а кипи кръвта и по вените прогаря пикготрами - картинен разказ за голямата Луна. Нощен шепот. Вятър сгъва оригами.

Лъчите пак ме режат, луната ме гории в тъмното звезда подрежда икебана от купища смарагдови искри. Дали? Отново тя не спи в далечното смълчана.

И се затваря в сфера от кристал студен, лъчите и се губят сред мъгли по пътя млечен. Събужда се вълчицата дълбоко вътре в мен, за да отправи към небето воя свой предвечен.

Необуздано и свободно тичам сред тревата в земя на демони и непрогледна тъмнина. Пред илюзорната идилия предпочетох аз луната. Тя е моя майка. Моя мрачна сребърна звезда. -------------------------------------------------------------- Gentiana & SkyBlueIrina

Отдадени на мрака

Спуска се нощта и прогонва светлината, а денят си тръгва с тихо примирение. Мракът плъзва бавно, вредом по земята, аз седя сама и го чакам с нетърпение.

Мракът- той е принца на тъгата идва тихо под ръка с Нощта със своя сърп събира и бере сърцата и в мраморната зала ще ги разпилее сякаш са цветя!

-Щом го пусна нощем в черната си стаязнам, че той е моят таен покровител. С ръце безплътни гали ме, жадува ме и зная той е мой любовник, господар и вдъхновител.

-На черната луна- Лилит съм тъмна дъщеря погледни в мен и виж я моята душатя в сластен танц с ножове, с принца се въртя, но мъжка власт немога дълго да търпя!

-Кожата ми ледена е, но кръвта гореща, сърцето си на никой аз не ще даря. Днес очаквам Мрака за поредна среща, той ме притежава, но само през нощта.

-Танцувай с него, в сатен го обгърни рисувай с нокти в кармин обагрени черти накрая властно с леден див кристал вземи сърцата ни, който той безжалостно е разпилял.

-И знай, че отдадеш ли се на принца черен, той ще те владее до свършъка на дните. Където и да идеш той ще ти е верен и ще те обгвъща щом изгаснат светлините.

-И клади огнени в тебе ще вилнеят жарки заплитайти душата в паяжини и спирали ярки безкраен дневен мрак, мечтани живи нощи това са дарове на Принца, за готически танц от снощи.

----------------------------------------------- /един дует писан в една нощ от DominuS & SkyBlueIrina/

Драконова песен

-Кралството ви е прекрасно и плени и моето сърце! Сега ще скитам аз в странство, но ще си го спомням- като знак на мойте ръце. -Къде ли скиташ се незная и няма да попитам днес късмет и огън ще ти пожелая и може би- да срещнем се нощес.... -Нощта е пълна със измама призрачни са нейните очи... -Очи видели много знойни рани и души на който пак не им се спи... -Сега отново аз отлитам, на драконите дават се броени часове, но носейки се под звездите пак ще мисля за теб- с надежда в сърце! -Надеждата поднася чаша с отрова не се подлъгвай на красивите слова- на дракон черна смърт или прокоба с кармин ще оцвети нощта.. -Драконите са души самотни, надживели и живота и смъртта! Не ще да трепнат ни когато отгоре им се сипе дори страстта! -А времето е моя враг проклет и удари нася без насита, страстта изпепелява с лед и дори теб едва ли ще попита... ------------------------------------- Draco & SkyBlueIrina

Под небесни водопади

...А при мен деня отдавна се усмихва и в моята гора разлистиха се сини рози... при теб дали нощта притихва? и в дома на дракона сънят дали проходи? -Сънищата идват пъстри едва протегнали ръце като падащи коси златисти от далечните простори.

-Оставаш все така далечен гордо скитащ над света дали си в приказка обречен и каква е твоята душа?

-Там високо сред орлите с всевиждащо око събирам хрониките за съдбите песни за добро и зло.

-А твоето сърце кой пази от цялата омраза и злина и дали ще можеш се опази щом сам се скиташ в нощта?

-Със самотата съм наказан, да бъда окото над света на хората няма да бъда аз показан, но за мен в спомен ще е песента.

-Те- хората, и в моите дъбрави несмеят да пристъпват веч и по-добре: те носят ни поквари и изсичат приказното с меч.

-Под небесни водопади и под падащите там звезди от човешките хули тъй коварни ще пази Дракон с огнено сърце.

----------------------------- Draco&SkyBlueIrina

ежедневие

Две тополи клоните си пак са сплели силни и високи, те небето са подпрели безсмислено се карат-ето погледни ги за ласката на слънцето така ревниви. Там надолу в гъстата дъбрава писък на кошута, сивкаво кафява. Зове и мята се в капан за вълк и на нея да помогна- мой е дълг. Горе -във виското- насред орлите почива чудна "птица" под звездите тя е с люспи, не с пера покрита и съдбите на нещастните помита. Вечер понякога дори и тази сила до водопада каца и крилата свива- да пази, да е винаги нащрек, но и за него понякога потряба нежен лек. Тревите тихичко ридаят виж, че някой пак е съпкал бучиниш. Дори и малките фиданки даже знаят клончетата им ще превържа и нехаят.

обичай

обичай както се обича лошото дете което удря те с юмруци малки по лицето, което вика и се кара безжалостно с теб и иска да се докаже, че дошъл е неговия ред. обичай като хлапакът дързък хвърлящ кал и котките от входа гони пак без жал, като ранено пале сред снега което хапе, когато искам да го подържа. обичай защото знам, че след много дни и след години ще си спомняш как с добро сме потушили твойта тъмна злоба и безкрайна ярост и ти така прави- раздавай се безжалост. обичай защото знам, че ролите въртят се и приоритетите все някога менят се и следващият път ще бъдеш ти този който потушава гневните очи.

нека те измисля

Нека те измисля- теб жадувано мечтание нека те извая от вода и от желание. Нека с дъх на пролет и коприва нека те измисля, моя обич дива!

Ти не си човек с калпак, с каскет или с боне, не си художник, и не си певец от кабаре, не си обикновен, не си ни мил, ни чист и подреден, не си и беден, нито принц богат, нито в тайство посветен.

Не си ни рицар с бляскави доспехи, не си безкрайно смел, спасяващ приказни принцеси. Не си и цар с нови, в хермелин и злато дрехи не си и просяк, спящ зад чуждите завеси.

Ти си приказното горско божество на което се покланят всеко цвете и дърво. Ти си този, по стъпките на който тинтява разцъфтява и когато се усмихнеш наоколо всичко пак ще засиява.

Ти си тъжния обречено неземен звяр, от когото вечно бяга всяка земна твар. Ти си сянката на мрака, светлината на деня ти си огъня, и вятъра, водата и леда!

Аз за теб да бъда- бриз от крила на соколица да те следвам вярно кото дивата вълчица. Раните ти да промивам като изворна вода с кристали страст да те заливам- как мечтая за това.

Нека те измисля, после да те измечтая, нека в езерото път до теб да начертая. Пътеката ми дивна до тебе да ме отведе Нека те измисля, вярвам че съдбата ще ни събере!!!

молитва

Чувал ли си как пее Дракон в нощта? и от люляк цвят се стичат капките сълза? Виждал ли си на Тъгата раната зловеща и сама как Самотата изгрева посреща? Усещал ли си болката едничка на Съня и на Страстта усмивката в смъртта? Вдишвал ли си уханния ароматен опиат разпилян в косите на Надеждата-познат? Докосвал ли си паднал Ангел в калта безпомощен, ненужен с пречупени крила? Мечтал ли си обречената огнена звезда в далечна падаща комета превърнала се тя?

Чувствам силната вода тече в мен. Виждам пътеката си в нощ и ден. Усещам писъците на света. Вдишвам разпростиращата се тъга. Докосвам бризът на смълчаната омраза. Мечтая с прегръдка победения- там нека да накажа.

Научи ме как да повдигна мъглите, мъглите спуснати над моя Авалон научи ме как да докосвам душите и да направя за моя звяр заслон. Научи ме злобата човешка как да покоря и да я накарам да разцъфне в букет цветя. Научи ме подлостта, омразата и пустотата как да ги стопя е уханието след зората. Научи ме как с нежност на пустиня да обичам без да бъда повече робиня. Научи ме как до край да се раздам научи ме, моля се, в друидския забравен храм.

приказка

Когато луната на сърп се стопява и призраци феи излизат тъдява тогава видях в реката сияние и потръпнах от своето снежно дихание.

Загубих се аз по пътеката своя със своите братя се скитах на воля от луната пленена- покорство отказах и на ивици лунни лъчи- сърцето белязах.

Отговор търсих и питах, и молех за минало-свършено, спрях- не се борех На вика на душата си- как се отказва?- тогава Пролетта дивна ми каза...:

В леса страховит живяло омайниче и цвят неземен има до него -потайниче и с него лекували всяка тревога когато в чашата сипят отвара от билката нова....

И пих болка, и радост, и сипкаво вино, и сладко- горчиво, докосване фино, и смях, и тревога, копнеж и омраза и с огън и лед Нощта ме наказа.

Луната отново изгря пълнолика, но вече не скитам сама- там някой ме вика- звезда една ярка край мен засиява и няма такава над друга дъбрава.

Намерих си диря, която да следвам и кауза дивна, която преследвам, в сърцето затворих откраднат кинжал и рани направи- ала на друг не бих дал..

Една улулица в нощта прелетя политнала дива към своята мечта, и сива вълчица ме гледа безгласно в очите си скрила послание ясно..

Зората присяда до мен на тревата за Залеза пее и сплита косата, с нея разказваме тихо, с тъга за твоята, моята, нейната, нащ'та съдба...

На тази история края отново не зная, и в догадките свои не ще занимая, ни Вас ни Вашата особа, а ще помоля на срещата нова, да дочетете края незнаен, дори от мен- толко’ потаен....

Машиара

Машиара /любима със сърцето и душата или изгубена безвъзвратно/ Болест е!- превърни ме в канарче което от трън прободено пее последната песен- в звън- на разбит в канарата- от хиляди метри откъснат, отронен- къс от кристал- в бодил неоткъснат! Пиянство е!- нека изпия горчивата чаша на екс и нека проклета да съм и в този неписан кодекс- дайте ми огън-искам таз сила- нека разкъсам душата аз ... тихо е ... тя- бързокрила разпрала съдбата. Каприз е!- и стон, и въздишка, и писък на врана и скъсана струна, и сякаш е сол в гнойна рана, и песен която ме пали, не жали- с остри кинжали одраха, кожата там на скалата простряха... Но знам, че лек няма и няма измама знам- знаш, проклинам отново таз драма!!! и дивото в мене зове ме - "убии ти Зората" защото тя вечно ще плаче самотна- горката!!! И жалко е- жалка съм- Изгрева идва красив прониза ме онзи копнеж-видях стъпки- порива жив Убии ме!!! Неидвай!!! Непускай изящни газели!!! Знаеш- усещам когато оплиташ ме- в черни къдели. В Черния Ад- Деня ще заровя- с Нощта да избягам нежива, немъртва- на Кралицата своя залагам на нея ще дам душата повехнала - леш за орли ти пир направи си!!- ненужни сега са мойте сълзи.

слънчоглед

аз ли съм това? -сянката в деня, или бледо тъмна празнина...; тихия безшумен звън, и смълчани капчици от сън...; аз ли съм това? -очакването страшно на нощта или студеното в утринтта...; и вой провлачен в лунна нощ и куп цветя увехнали в разкош...; аз ли съм това? или това била е тя моята измамна есенна звезда...; или това е само призрак блед от останал днес без слънце, поувехнал слънчоглед...

***

Да ти кажа ли довиждане, дописане, дочетене?- незная нанякъде вятъра сега те разпиля.. Дали намери пътя си накрая? или танго танцуваш с Нощта? Дали е страстна или е студена наметнала ефирен шал с кристали светлина и с чаша вино, тъмно и червено наздравица с нас надига тя? Наздраве- аз пък съм на бяло с усмивка ще дочакам своя Изгрев блед едва ли ще съм тук- тръгвам отначало когато стигна, ще ти пратя слънчоглед;)

усмивки ***, нека Нощта танцува дълго с теб!!!

"Есенна песен в късно циганско лято"

Следобед късен, леко душен и навъсен...

каруците проскърцват лекичко по пътя мръсен..

От преде- там на капрата изправен

циганина пее пак куплет забравен:

за дивото, вълчица и любовта

за топлото, за лятото и есентта...

А вечерта когато тихо там до огъня присяда

гласа извива се, лети и пали без пощада

косите на танцьорките разплита страстно

и в ритъма с дайрето се понасят бясно..

Босоноги в тръните танцуват и нехаят

отпиват огъня и топлото- красиви са и те го знаят.

Нощта извила своята магия черна, дива

поспряла е и слуша циганската песен, търпелива

захласната, засрамена от черното в косите

от шарените фусти, от страстта огряла от очите...

Сега е топла вечер,нощ- ще я изсмучат цяла

последна може би- есента е вече късна, окъсняла...

И циганина пее за луната, за обичта, жената и реката

с цигулката разкъсва есенни листа в душата

мами ме, да взема и последно зрънце от отминалото лято..

Вихъра оплита клоните и с трясък падат - цяло ято

циганки- и смеят се и мамят с коси от сребърно и златно

те щастливи са в съня, живели са по-истински стократно!!!

есенен етюд

Есента дърветата в премяна бална- облякла е, с килим покрила е земята кална... И срещнах там на билото високо бреза изящна с корона от среброто.. По клоните листа се сипят на къдрици за завист на елите- чудни хубавици. Ефирно се поклаща, вятъра играе с нея, а птици пойни все я търсят- где я ? Но буря нотна, тъмна и зловредна прекърши клончето- таз хала не последна- змиярника разровила е през нощта и змиите плъзнали са в сутринта.... На слънцето, на камъка, на припек увиват се и съскат като припев.. Преплели са са цели сто в една- лордове и дами пазете нашите деца! Грифоните високо горе в небето видели са нещастието сред полето на помощ на красивата Бреза зовът самодивите от Слънчева страна. Рано е, все още, Зимата снега да пръсне, но късно е, и нощем, вратата/на змиярника/- да се затръшне! И нека не тревожим горския покой и лошото и злото да прогоним с вълчи вой! Отново в сутрини огрени, Елите да танцуват валс, Грифони тихо да припяват, смирено да редят в каданс. Самодиви с коси да галят и да тичат с Есента, изящната Бреза да пали- огньове с шарени листа...

на здрачаване...

С поглед по небрежен Здрача се закача той с Вечерта- загадъчно по-нежен... Със сентенции латински посяга да я хване тя пък с тъжни рими- няма как да стане... По Нощта изпрати три омайващи цветя, три различни, но еднакви, а пък отговора- ДА.. Но небързай ти да пееш, да се радваш, че уви каузата е загубена преди да си помислиш ти..

Някога отдавна Вечерта венчана е за Мрака, а една звезда красива в дома им тихо чака... Поспри и се заслушай- чуй как пеят в тишината всички днес мечтаят: любовта на Залеза- Зората... Тя облечена в коприна, той развял палто кашмир и несбъднатата обич, и в душата няма мир... Нека да поспрем за малко, да налеем чаша вино и с(ъс) забързаното Време да поговорим по-невинно... ***

"И тази вечер часът е само приблизителен!"

изпепеленото в лед

сняг се сипе горе в планината идва време за разплата вятъра пее песен свирепа за мъст под лявото рамо дамгосах си кръст

веригите падат една по една оставяйки свойта ръждива следа и нивга не ще прочетеш ти това зная- не си герой и от тази глава

сякаш векове са отминали сиви когато за теб аз се борих с демони диви много луни са залезли, отминали, ярки откогато горях и изгарях от чуствата жарки

пустините знойни покрити са с лед, а сълзите превърнах в кристали безчет и феникса вече неще се роди- прегорялата пепел реката отми

Вярвам - нека /второ писмо до надеждеата/

От надеждата послание получих,
но на въпроса отговора ненаучих-
 за моето "дано" ми даде стрък зелен-
и заръча ми- да бъде посаден!

Засях го с цялалата си нежност
и пазих го- от вскаква небрежност
и в отговор на моята молба
със синкав цвят уханно зацъфтя.

На края, там до моята пътека
oставих го- цъфти и вехне то полека
надеждата ми каза- "ще го види",
ала поникнаха по него тръни диви.

Когато някой към цвета се наведе
и го поиска- със себе си да отнесе
пробождат го с шиповете остри
и кръв потича по краката боси..

Затова отново към надеждата
отправен пращам този стих-
нека да не е забравен: поисках и все още искам,
вярвам - нека да пресека твоя път с моята пътека.

Видях следа от тебе в тъмнината- пречупен стрък от тебе в тревата; знаеш- знам, усещам те когато прокрадваш се...

подобно на отминалото лято..

Защо ме спираш всеки път,когато изскачам аз на пътя ти- познато, усещане за празнота- защо така?- на надеждата отново пиша с тъга..

Защото и да падам- пак ще се изправям и да губя- пак си заслужавам да се изправя- отново да вървя да се опитвам- без пламък да горя..

И думите използвани, добре познати написани, изречени, изпратени- крилати в писмото ги преплитам и заплитам след изгубения смисъл пак залитам.

Видях- мина оттук, ала само за кратко докосната повърхност на езерото гладко допира- кръгът на времето отваря, а края му се губи в края на безкрая...

И какво като ще губя- а ти какво спечели? дали така в борбата себе си намери? На надеждата ще пиша докато сланата превърне цвета от син в бял и замрази росата....

Ти имаш път, аз имам си пътека.......

Ти имаш път, аз имам си пътека, но нея не докосвай я дори полека твоят път широк е, с чакъл покрит, а входа на пътеката с бръшлян обвит. От източния край на ягодовата поляна, със слънце и с щастие, с лъчи обляна лежи началото на моята пътека извива се и губи се- далеко. Покрита е с листа от миналата есен за двама прохода е твърде тесен по твоя път по трима, четирима могат да вървят, върви си ти по твоя прав и равен път! По моята пътека само безумците минават, дори и те не могат, дълго не остават. Нагоре по пътеката не един и двама получавали са люта, гнойна рана. Само сивите ми братя диви се скитат по пътеките трънливи и сестрите ми- красиви соколици прогонили са всички пойни птици. Че пътеката ми вие се в Дъбрава, а наоколо расте единствено тинтява рози с нежните бодли ги няма само сини тръни- оставят върху тебе рана. Ако осмелиш се пътека да подемеш и риска върху себе си да вземеш пази се- това което виждаш ясно често оказва се не толкова прекрасно! В началото отровния бръшлян ранява- запитай се- дали си заслужава?; след малко да нагазиш във водата и да замръзваш после в гората. По стръмен склон сред камъни да скачаш, а после с часове да чакаш да съмне, за да можеш да посегнеш тръните те галят- трябва да залегнеш. И дланите разкъсани безмилостно от тях дали си струва- няма да е грях- върни се- трудно е до езерото сам да стигнеш и в очите ми открито да надникнеш. Аз диво съм, на Залеза желание, и нося на Зората светлото мечтание. До мен не можеш да достигнеш ти, ако не си безумно силен- върви си настрани! Твоята цел- висок е бор изправен- не влизай в моя свят забравен! В него аз ще чакам моя див, неземен звяр когото ще обикна, на гората ще е господар!

Ти имаш път, аз имам си пътека.......