Когато луната на сърп се стопява и призраци феи излизат тъдява тогава видях в реката сияние и потръпнах от своето снежно дихание.
Загубих се аз по пътеката своя със своите братя се скитах на воля от луната пленена- покорство отказах и на ивици лунни лъчи- сърцето белязах.
Отговор търсих и питах, и молех за минало-свършено, спрях- не се борех На вика на душата си- как се отказва?- тогава Пролетта дивна ми каза...:
В леса страховит живяло омайниче и цвят неземен има до него -потайниче и с него лекували всяка тревога когато в чашата сипят отвара от билката нова....
И пих болка, и радост, и сипкаво вино, и сладко- горчиво, докосване фино, и смях, и тревога, копнеж и омраза и с огън и лед Нощта ме наказа.
Луната отново изгря пълнолика, но вече не скитам сама- там някой ме вика- звезда една ярка край мен засиява и няма такава над друга дъбрава.
Намерих си диря, която да следвам и кауза дивна, която преследвам, в сърцето затворих откраднат кинжал и рани направи- ала на друг не бих дал..
Една улулица в нощта прелетя политнала дива към своята мечта, и сива вълчица ме гледа безгласно в очите си скрила послание ясно..
Зората присяда до мен на тревата за Залеза пее и сплита косата, с нея разказваме тихо, с тъга за твоята, моята, нейната, нащ'та съдба...
На тази история края отново не зная, и в догадките свои не ще занимая, ни Вас ни Вашата особа, а ще помоля на срещата нова, да дочетете края незнаен, дори от мен- толко’ потаен....
Няма коментари:
Публикуване на коментар