Вярвам - нека /второ писмо до надеждеата/

От надеждата послание получих,
но на въпроса отговора ненаучих-
 за моето "дано" ми даде стрък зелен-
и заръча ми- да бъде посаден!

Засях го с цялалата си нежност
и пазих го- от вскаква небрежност
и в отговор на моята молба
със синкав цвят уханно зацъфтя.

На края, там до моята пътека
oставих го- цъфти и вехне то полека
надеждата ми каза- "ще го види",
ала поникнаха по него тръни диви.

Когато някой към цвета се наведе
и го поиска- със себе си да отнесе
пробождат го с шиповете остри
и кръв потича по краката боси..

Затова отново към надеждата
отправен пращам този стих-
нека да не е забравен: поисках и все още искам,
вярвам - нека да пресека твоя път с моята пътека.

Видях следа от тебе в тъмнината- пречупен стрък от тебе в тревата; знаеш- знам, усещам те когато прокрадваш се...

подобно на отминалото лято..

Защо ме спираш всеки път,когато изскачам аз на пътя ти- познато, усещане за празнота- защо така?- на надеждата отново пиша с тъга..

Защото и да падам- пак ще се изправям и да губя- пак си заслужавам да се изправя- отново да вървя да се опитвам- без пламък да горя..

И думите използвани, добре познати написани, изречени, изпратени- крилати в писмото ги преплитам и заплитам след изгубения смисъл пак залитам.

Видях- мина оттук, ала само за кратко докосната повърхност на езерото гладко допира- кръгът на времето отваря, а края му се губи в края на безкрая...

И какво като ще губя- а ти какво спечели? дали така в борбата себе си намери? На надеждата ще пиша докато сланата превърне цвета от син в бял и замрази росата....

Ти имаш път, аз имам си пътека.......

Ти имаш път, аз имам си пътека, но нея не докосвай я дори полека твоят път широк е, с чакъл покрит, а входа на пътеката с бръшлян обвит. От източния край на ягодовата поляна, със слънце и с щастие, с лъчи обляна лежи началото на моята пътека извива се и губи се- далеко. Покрита е с листа от миналата есен за двама прохода е твърде тесен по твоя път по трима, четирима могат да вървят, върви си ти по твоя прав и равен път! По моята пътека само безумците минават, дори и те не могат, дълго не остават. Нагоре по пътеката не един и двама получавали са люта, гнойна рана. Само сивите ми братя диви се скитат по пътеките трънливи и сестрите ми- красиви соколици прогонили са всички пойни птици. Че пътеката ми вие се в Дъбрава, а наоколо расте единствено тинтява рози с нежните бодли ги няма само сини тръни- оставят върху тебе рана. Ако осмелиш се пътека да подемеш и риска върху себе си да вземеш пази се- това което виждаш ясно често оказва се не толкова прекрасно! В началото отровния бръшлян ранява- запитай се- дали си заслужава?; след малко да нагазиш във водата и да замръзваш после в гората. По стръмен склон сред камъни да скачаш, а после с часове да чакаш да съмне, за да можеш да посегнеш тръните те галят- трябва да залегнеш. И дланите разкъсани безмилостно от тях дали си струва- няма да е грях- върни се- трудно е до езерото сам да стигнеш и в очите ми открито да надникнеш. Аз диво съм, на Залеза желание, и нося на Зората светлото мечтание. До мен не можеш да достигнеш ти, ако не си безумно силен- върви си настрани! Твоята цел- висок е бор изправен- не влизай в моя свят забравен! В него аз ще чакам моя див, неземен звяр когото ще обикна, на гората ще е господар!

Ти имаш път, аз имам си пътека.......

награда

С моята дива червена кобила до замъка дето орлица гнездо си е свила се спрях- аз дете на гората родено свободно в кристал на реката.

В тронната зала пристъпих покорна, а дори не бях дама придворна, пред своята кралица глава да сведа- почит и вярност сама да й поднеса.

В нозете й свел бе меч огнен, стоманен, лорд горд и неземен- от нея поканен- той бе сила и смелост вковани в едно покорил не едно непокорно дърво.

В дар на кралицата своя донесох цвета на Зората, и гласа- щастливо звънлив от вира на реката, положих уханен венец от есен позната, и пъстър дъждец в кристал от дъгата.

Донесох и също сълза от русалка и кръстче небе в перо от соколицата малка, до меча положих светлия лъч от Залеза взет и повторих клетва- за предана вярност обет. И макар да не бях аз дама придворна и макар да копнеех топлината на двора, покорна и макар да бях само една пришълка самозвана се опитах да измоля за себе си повторна покана.

В очите на своята кралица да видя усмивка, когато до двора прекрасен поспра за почивка, и с нежност сурова да видя как към мене посяга би било- за мен непокорната- щедра награда.

не

Не можеш вече ти да ме раниш- не моля се, не плача и не бягам, не можеш вече да ме задържиш- не искам, не усещам и не страдам. Не можеш вече ти да ме раниш- не живея, не обичам, а мечтая живота си на тебе посветих, а отново път за себе си чертая. Не можеш вече ти да ме раниш- върви, отивай, и се забавлявай; не можеш вятъра да обвиниш затова, че се вее, извинявай. Не можеш вече ти да ме раниш- кръвта от раната извлякох цяла в буркан в мазето я държиши не знаеш сам защо е толкоз бяла. Не можеш вече ти да ме раниш- в не кован елмазен саркофаг затворих не биещо сърце- не можеш укротиш да не може да излезе се помолих. Не можеш вече ти да ме раниш- не виждам те, не търся те, не споря, дори до мене нощем да лежиш не чувствам те, с тебе не говоря. Не можеш вече ти да ме раниш- избрала съм предател аз да бъда в мечтите ми с друг да ме делиш, а реалността необратимо да я пъдя. Не можеш вече ти да ме раниш- не позволявам, не оправдавам да ме будиш не с лунен лъч, а с меч ме ти държиш не тялото- душата- успял си да прокудиш.

ДАНО - писмо до надеждата

С тъгата паяка сложна дантела плете, понася я вятъра в своите безплътни ръце, замята я леко и ловко рибаря - хей там, с писък отскача душата- не ще да я дам. Във водовъртежа на дните - сиви, удавени, удавници теглят мечти - нарочно забравяни, без страх и от тях, светло синьото сияние, понася се в света на своето погубващо желание. Прати му една единствена усмивка само ще ти върне цял букет от тез изчезнали цветя - дано! Протегни му ти ръка, посегни към неговото рамо, ще отвърне с прегръдка, с две протегнати ръце. ПП.тук стиха трябваше края на края да намери, но от изводи бързи опасява се, трепери на надеждата ще пиша отново писмо... за приятелства чисти ще моля - дано ме чуе - дано!!!

откраднато

.

светлина

и ето че отново ясно утрото застъпва, а мрака подръка с нощта тихо се отдръпва в светлина кристална къпят се мъглите и заблястяват яроко в капчици реките

а светлината гали всичко сред гората и усмивките нежали и раздава ги Зората с капки свежи от роса измивам си очите, неще остане и следа от тъгата и сълзите и не ще оплашите ме с тъмата, защото аз съм извора на светлината и едва ли в някоя страна ще се излезе наглава с небесно синя светлина, която гони всяка тъмнина.