продадени коси

Аз така и те измислих- вечерен :)
а ти не пожела и да се случиш,
Разговарях дълго с феи, не една,
как сърце човешко да получиш.

А над нас в небето ни препускат
ята крилати обичи край падащи звезди,
изпуснати, не срещнати, захвърлили ездачи...
А нощта ни леко, тихо се топи.

Щом ти не искаш да те има,
тогава аз ще стана твоя нереалност-
ще продам косите си- да стана невидима
за хората и тяхна свирепа алчност.

Аз знам, че си илюзия и затова
ще се опитам момичето в мен да не личи
да бъда многоцветна кукла от парцали,
с копчета наместо греещо очи.

и защото .....

и защото...

Деня е мрачен- чудиш се защо?,.. и хвърля коси погледи над хълма, мисълта ти- прилеп с пречупено крило, лови обещания които няма как да ти изпълни.  Сега. И в това сега се крие целия безкрай, но на кой ли пък му пука и за мен, за теб? За всички тези часове? Познай! С "понякога" не става. Свършва този ден. Навъсен, мрачен, със светкавици в косата, и все така- отвинаги- продаден вехне.., и няма дъжд. Няма ги и цветовете на дъгата. Само в разцъфналата ръж промъква се нощта. Над теб посипвам нощни бели маргарити, с откъснати листа- борени обичи, отново не. Бленуващи за всички кладенци очите ненаситни стъпкали са детелините, а можеха да спът поне. Но не! И защото няма да ти каже и реката, и птиците за тебе така и няма изпеят песен, защото назад няма как да се завърне и водата и неказаното.. а и казаното.. Всъщност по-добре! Кръгът затваря се- започва ново "отначало" с бели камъни, развели гриви бели бягащи коне. Живота ти оглежда се в бездънно водно огледало. Не ти ли пука? Единствено- желаното не ще разбере..

от винаги

Повечето плачат за Април,  аз обаче плача за Ноември, мрачен, облачен, суден, нЕ мил, и снежинките във въздуха замрели. А на рамото му вместо птица, е кацнал бял сокол от сняг, а огъня в тъмната зеница извайва лудост, болка...  крах. Но аз ще го обичам. Пак! Отвинаги. А той така и няма да узнае. Гордостта ми.. тя е примката, за която няма да призная. Ноември...  Загубен си преди да те намеря, пътеката разкъсала на две, под летните лъчи ме виж- треперя. Прегърни ме... Слана под твоите нозе. Реките немогат да заплачат, а и непомня как се казваше това. Отвинаги ли.. вечно? А какво ли значат, думите разкъсващи нощта. Обгръщай ме със своя снежен плащ, в ледена вихрушка разпилей ме, Ноември.. в самотния ти страж, сама да дойда. Не! Не смея...http://www.youtube.com/watch?v=d6QE4EJrIFc&feature=player_embedded#

споделени нощи

Скърца портата. Панти паянтови на косъм от прилеп висят и излизат копнежите шантави- тази нощ те ще хапят, скимтят. Фучи булеварден свирепия вятър и замята непокорен перчем ще те отвея- не си ми приятен не ме закачай, таз нощ, да речем! Бродят смръщени, малко отнесени и си търсят белята мечти, рапиращи спомени пролетно-песенни събират се. Огън гори. И огън и клади,но с готически ноти и в тях сребърен сняг се топи от сладникави думи никнат ми нокти с които ще късам лудите дни. И на бърза закуска ще схрускам тъгата си,  после дълго ще падат уморени пера.  Не ми разправяй, че си нямаш приятели,  всяка втора минута умира звезда.

Звездите мрат от горчилките в спомени,

затова си вързах фуртуна една, с която ще гоня всички твои ангели и ще затръшна и порта, и свойта врата!

------------------------------------- Гео и Скай

Перлени проблясъци в ума ми - спомени за някогашен сън... В който няма образи и думи, само чувството че си до мен. Загробен звън заплетен в тишина, от капеща по паяжина- кръв, бушувала е някога в сърцата, а сега се стича по оплетената връв. Болката е глуха, непривична, сякаш не усещам, че я има. А във мен е толкова различно, може би забравям твойто име. Може би забравям и цветятя, които трупаше с пречупени стъбла, може би.. А може би сърцата копнеят по-различен път в деня.

Но нощта е друга, тя е моя

и я пазя ревностно във тайна. Сама съм да, на самота ухая, но нощта съвсем не е безкрайна.

______________________ DominuS & SkY

синьо и малко сребристо

Свят натрошен на милиарди елмази и хиляди листчета жал, в който никой не ще да опази ни себе си, нито мечтания дар.

И в този свят ти си един на милиони, звяра спящ в мойте очи, мнозина са само кухи, празни балони пречупващи чуждите слънчеви дни. А ти си нежност и безгласна закана, ти си последното лисче в света, ти- за когото докрай ще остана и синия сняг и сребриста вода.

някои са истински

Залеза загледа се в мъглите, в трон сред облачно поле, и вятърка играе си с косите на трепетликите, и нежно ги плете. Залеза тъжи и отново е рубинен, зареян търси изумрудените й очи, копнее да лети със звяр пустинен, когато тъмното небе мълчи. Но ти ела, позволи да ти разкажа, погледни зад плаща от заблуда в зениците на залеза да ти покажа, отминалите дни на чест и на задруга. Небето пореха велики твари леден поглед, остри нокти и зъби, величествени- огнените господари за тях небето дълго, дълго ще вали.  На техните криле Зората бяла към Залеза препуска всеки ден, нощта пък щом се е задала Залеза към нея го относят, запленен. В сърцата им гори най-топлата магия, където спят пониква минзухар и пламва цялата поляна в стихия в цвят, ухание и... един обичан звяр. А всъщност едва ли се досещаш, че те са като мощни пеперуди- обичат изгревите да посрещат и да обичат този който ги погуби. Сега неспирай-в тази нощ на хълма стар, и разбери, че има още някъде един и той е истински, и е в небето господар, и името му, със Зората си шептим.

такъв какъвто /отново дъждовно/

Заклех те, да се случиш.. но кога? Това незнам... И всяка нощ се моля сам да се научиш да четеш звездите в моето небе. Ела насам, и ме прегръщай- дълго.. С властните ръце, когато ме прегърнеш нежно... ще вали.. А когато ти ми се усмихнеш, от далече за теб ще спитам дом от слънчеви лъчи. Не се плаши, не ме оставяй... щом те гоня, ако си този- знам че няма да те дам, и ти ще знаеш, че винаги си бил единствен, дори и изгревите си, до днес, да си изпращал сам. Виж- направих си крила, с пера на врани, а ти ще ме научиш да летя. На теб ти вярвам, беусловно. Не гледай с укор издраните ми длани. Навярно можеш всичко, аз немога като теб, но мога да ралиствам смях в скалното поле.*** Това го знаеш? Хмм..., а знаеш ли това, което тази нощ до късно ще сънувам? Сънувам теб в зелените гори. И много, много... още много тишина. Сега изчезна- аз тъгувам.. Несмея да го кажа.. Дали ще ме попиташ сам? Защо душата си търгувам и защо неискам, защо неспра да бягам и да чакам тихо там. Заклех те, да се случиш.. Във всичката трева! Само ако знаех, как да вляза в твоите очи, бих могла да ти покажа топла сребърна слана, както и дъжда- такъв какъвто само с мен вали...