Тя скита обикновено сама,
рядко са двама.
Очите й- бяла дълбока вода.
Сълзи в тях никога няма.
В косите й вятъра вплел е
дъх на бор и коприва.
Бури навън ли вилнеят
в лед кръвта се прелива.
Веднъж ли Залеза влюбен
букет от звезди й е давал.
А Изгрев, в очите потънал-
сърцето си в пясък заравял.
Нощта пък с булото черно
не веднъж я покрива.
Луната с лъчи- ефимерно
във водни мъгли я обвива.
Тя е бяла- момиче от мрамор.
Облечена в сиво сребро.
Тя мълчи и отдавна непее.
Не тича. Не питай защо.
Вечер заспива при сенките,
а до нея си ляга Зората.
С боси крака ходи при дренките
да извади птица, изпята.
Тя нетъжи, непали пожари.
Студена минава през клади.
Сърцето мрамор е, вече не пари.
От кладенец само лед ще извади.
Познаваш ли тази щастливка?
Аз знам- знаеш я ти.
Спи ли под твоита завивка?
Нечуваща своите мечти.
1 коментар:
Този образ толкова прилича на моята Ехо...
Дали не е глсът ѝ отразен в нощите лунни?
И лицето ѝ покрито от безмълвни звезди?
Публикуване на коментар