няма нищо невъзможно /Когато вятърът заплаче сред тръстиките/

Няма нищо невъзможно
/ Когато вятърът заплаче сред тръстиките/

Вечер е тиха. Луната се крие

плашлива в листата. Шуми,

и шепне, вятъра. Есен е и бие

сърцето тревожно в мрака.

Свита на топка, в тревата от злато,

душата очаква лоша поличба.

Прилича на котка. Родена в лято,

която не знае какво значи зима.

На есен когато небето се мръщи

когато капките падат сърдити,

се свива и тръпне. Чака да свърши,

но усеща че лошото тепърва ще иде.

Блатата се пълнят, но съхне тревата

тръстиките веят тревожно коси.

Сърцето усеща нещо във вятъра.

Носи се, шепне, безмълвна мълви.

Кога за последно се смя до полуда?

Кога се сбогува със свойте мечти

Кога бе щастлива. Сега в заблуда

прикриваш в смях свойте шепи сълзи.

Вечер е тиха и вятъра плаче.

Вятър ли беше. Не беше жена.

Кога в блатата изгуби душата си.

Тя беше тръстика. Дойде есента.

А беше момиче. И пееше,

звънко, косите й бяха диви треви.

Но влюби я вятъра. За да го прегърне,

продаде гласа си . А той продължи.

Мегесница стара й каза"момиче,

красива си, дай красотата на мен,

а вятърът сам ще спре в косите ти,

нощем когато спре умотен"

И тя съгласи се- продаде си тялото.

Крехка тръстика със черна коса.

А вятърът вее и плаче- душата й

остана бездомна, като бяла луна.

Когато посегнеш да срежеш тръстика,

ще чуеш как вятъра плаче - "недей,

тя беше момиче, остави косите си,

сега аз съм с нея, а тя е с/ъс есента"

блян

Очаквам Коледата. Любимата ми бяла тишина.
Когато само вятърът рисува по стъклата,
и пише своята поема в сребърни листа,
и свири в кумините. Валят снежинки в тъмнината.

Очаквам Коледата. Любимата ми коледна украса-
срежът по миглите, и лед топящ се в косите.
И всичката безкрайна и неземна топлина,
когато под снегът на топало са завити и тревите.

Очаквам Коледата. Нищо, че е знойно лято.
Какво като вълните зиме са студени?
През зимата е топло пред камините и в сърцата,
и се пишат приказки в прозорците ни заледени.

Сэр Джон Бэксворд - Мельница

Сэр Джон Бэксворд собирал в поход

Тысячу уэльских стрелков.

Сэр Джон Бэксворд был толстым, как кот,

А конь его был без подков.

Сэр Джон Бэксворд пил шотландский эль

А к вечеру сильно устал.

Он упал под ель, как будто в постель,

И там до Пасхи проспал!

 Айлэ, айлэ, как будто в постель,

И там до Пасхи проспал!

Так налей, налей еще по одной,

С утра я вечно больной...

Король Эдуард четырнадцать дней

Ждет Бэксворда отряд.

Десять тысяч копий и столько ж коней

Не пьют, не едят и не спят.

Король Эдуард восьмого гонца

Вешает на суку,

А Бэксворда нет, и вид мертвеца

Нагоняет на войско тоску!

Айлэ, айлэ, и вид мертвеца

Нагоняет на войско тоску!

Так налей, налей еще по одной,

С утра я вечно больной!..

Король Эдуард подписал приговор

Пот утерев с лица.

"Сэр Джон Бэксворд - изменник и вор,

И плаха ждет подлеца!"

Сэр Джон в Уэльсе спит на траве,

И шлем у его плеча.

И не ведает, что по его голове

Плачет топор палача!

Айлэ, айлэ, по его голове

Ох, плачет топор палача!

Так налей, налей еще по одной,

С утра я вечно больной!..

Лорд-канцлер Кромвель с войском спешит

К ущелью, где спит Бэксворд.

Королевский указ к уздечке пришит

У каждой из конских морд.

Войско идет, кончается год,

В Лондоне войска нет.

А французский флот переплыл Ла-Манш

И занял цветущий Кент!

Айлэ, айлэ, переплыл Ла-Манш

И занял цветущий Кент!

Так налей, налей еще по одной,

С утра я вечно больной!..

Сэр Джон в Уэльсе спит в кандалах,

Плечом опершись на ель.

А войско гуляет в Уэльских лугах

И пьет бэксвордовский эль.

Лорд-канцлер Кромвель в Лондон спешит

С мешком у луки седла.

А круглый предмет, что в мешке зашит, -

Голова Бэксворда, ха-ха!

Айлэ, айлэ, что в мешке зашит, -

Голова Бэксворда, ха-ха!

Так налей, налей еще по одной,

С утра я вечно больной!..

Король Эдуард в Париж привезен,

В железный ошейник одет.

А все потому, что в войске его

Джона Бэксворда нет.

А все потому, что забыл король

Присказки древней слова:

Что, покуда пьёт английский народ -

Англия будет жива!

И покуда пьёт французский народ -

Франция будет жива!

И покуда пьёт ирландский народ -

Ирландия будет жива!

И покуда пьёт японский народ -

Япония будет жива!

Но покуда пьёт российский народ -

Планета будет жива!

Так налей, налей еще по одной,

С утра я вечно больной!

И еще, еще, еще по одной,

Пусть буду я вечно больной.
И вечно хмельной!

да посадиш дърво

Е и какво? Направи дупка в морето.
Си можел всичко.. И сега  какво?

Какво сега в нея ще затвориш?

И можеш ли в морето си да посадиш дърво?

А после как ще му отнемеш от водата,
която дави го и да поглъща в миг?
И ще успееш ли да стиснеш пяна в ръката,
преди и тя от теб в море да се стопи.

Си можел... А можеш ли да върнеш вечерта,
която ти избяга с впряг от яростни комети.
Защото знаеш ли на Вечерта й писна,
и иска единствена вечерницата да й свети.

зад завеси

 Дъждът драска яростно по тъмните прозорци,
страхува се и той, от тъмното небе,
една светкавица с острите си нокти все го гони,
 да го хване и да съдере палтото му на две.

А хората нехаят и завесите си дърпат,
а той остава вън, уплашен, блед и ням.

Ти дали си като хората и тихо вътре,
четеш за някого известен стар роман?

Когато облаците станат пепеливи,
и мирисът на дъжд поглъща всичко,

разтвори за миг прозорците си  сиви

и пусни дъждът в сърцето си самичко.

С дъжда неможеш ти са си самотен, 

дори когато си на път студен,
дъждът приятел е, а и край теб бездомен

ще сяда и с теб ще помълчи, смутен.

Неверник

Не ти се вярва, че с теб е вечерно и тихо,
че без теб се губя в глъчката от шумове,
и не вярваш, че с мълчанието казвам всичко
и че с тебе свършват моите светове.

Не ти се вярва, вечер к'ато си заминеш,
оставам като залезът смълчан и ням,
прострелян със стрели, но невидими.
В червени... -Облаци. Лежащ на хоризонта сам.

Не ти се вярва, че и денят ме задушава,
в примката от безответен телефонен звън,
а когато ме прегърнеш- и аз, а и света се в миг стаява
и не смея да помръдна, да не се окаже само сън.

Не ти се вярва, и когато много си говоря,
не искаш да повярваш и когато само си мълча.
Неверник! А уж вярваш в бог, но не и в хора.
Аз в богове не вярвам, но пък вярвам в това.

от учтивост

 

Вечер. Тъмнината бавно се разстила

по вените утихнали в градът

смълчан под облаците тъмни. Мълчалива,

нощта заема първа ложа. Надписи вървят.

Тежа ли ти? Сърцето ти скала е,

по нея драскам с нокти. Бликат кървави реки.

Но не ми помагай, от учтивост. То се знае.

Не ще ме видиш слаба. Силна съм, само отстрани.

Индигови петна в небето се разстилат-

тъмнеят облаци с мечти от кадифе.

Светкавица една. За миг замират,

а после в миг пронизва нечие небе.

Тежи. И тежко глъхне сред бетона

нечий спомен в бъдеще, мираж.

Не е далече, а сам, сама, бездомен,

бродиш в лабиринти- твоя авантаж.

Покриваш се с облаци, с вечната усмивка,

в гранит душата и отличен етикет.

Тежи ми, не че в миг роденaтата за миг умира.

Тежи фалшивото- капака в тъмното небе.