останалите

През останалите места само преминавам, чета и слушам. Там няма какво да оставя от себе си. Те са особенни и красиви за себе си, но не са част от мен. Те са място за разходка и после пак у дома.

Съкратен списък:

forum.stih4e, netlog, sivosten, по следите на вятъра, продължавам да мечтая, една водна лилия разказва, нечети това, ...; , а  липсващите в списъка са подминати, защото са по слециални, докосващи. А те ловят ИП-та та се занем.... 

за този пост нямам избрана картинка 

нова година нов късмет..

а аз може ли да си запазя стария?

Хей...

Хей Зимо! Занеси думите ми на снега.
Моля. Знам, че вече е заминал,
но знам как вече няколко лета
се питам накъде на пролет е отминал.

Дали сънува нощем цветен образ,
дали е буден в своя странен сън,
дали горещи длани го раздират
и дали се скита сам, през лятото, навън.

А когато зиме дойде си и завали,
когато се завихря със студа,
когато сипе се и пак.. Прости.
Следя го с поглед и в тишината му мълча.

Снегът е краен в своята сила,
и в своята бяла и свирепа пустотата,
затова така безкрайно му отива
да е единствен, и т.н., чак докрай света.

Хей Зимо! Пак недей да си капризна,
знам дошла си тук, но без снега.
Той е твой, но не бъди така наивна,
обичат го и няколкото пролетни цветя..

старото

Старосто място, от където не излизах, а сега наминавам веднъж седмично е това. Но от тук открих другите си. Защо го изоставих ли? Дори и да непитате искам да си кажа. Защото модовете там ме нарекоха спамер. Блях. Забранили са линкването, картинките и прочее. Ами ок. Затова преди време заличих висчко от тем. Заради модовете или заради един от тях. Все тая. И заради отноението. За това че се опитват да ги превърнат в комерсиално място. Ама неможах да се откача. Минавами оставям отвреме на време по нещо и там. Явно се привързвам към местата си. И мерси на всички стари познати и непознати, и на познатите непознати, и на ИП-тата ;) дето минават. Понякога ме усмивате. И благодаря за Ения :)

http://www.youtube.com/watch?v=nYZRxq3jCJo&feature=player_embedded и невидимото.

 Това място е хубаво. Място за споделяне без  да е нужно да се общува.

изрисурано ..

  

Студът е хапак със сива барета

черен перчем, протрита куртка,

навъсен, загледан след дама превзета,

уверен, че негов е нощем  града.

Неонови лампи пред него се кланят,

присветват и гаснат, щом мине в нощта.

Но най се гордее, че от ръка' му се хранят

три виелици, даже, фортуна една.

Студът е артист- рисува поляни,

безкрайни вселени и бездна една.

Той я обича, а тя съществува,

той, зажалост, неможе така .

Когато е тъжен той времето спира,

нощта разтяга се в триста лета,

а той за всеки прозорец намира

различна рисунка с много цветя.

Не пише поеми и как би успявал

щом вгледа се в нея не  пада едва,

света се завихря и от всичко остава

изрисувано листче в протрита куртка.

изгубеното...

Другото ми място не е точно локализирано. То е "някъде над покривите на града" на Карибияна. Както и много други навъртащи се натам съм пленена от паралелния свят. И мисля че го усещам. Там няма нужда да се разбират нещата. Какво още...Ами няма повече думи. То там е повече усещане, четене и слушане на тишината. Кога за последно сте слушали тишина?

Немога и без второто си място, каквото и да става. Мисля, че се привързвам към местата си като... такова дето бии го после вари го и после го изпечи ама няма да се махне. Петно, например. Синьо петно. Упорито. Та да се върна на мястото... :) Моето второ място... Там може и да съм само никой, но на мен ми е хубаво и така. А е още по-хубаво, че е притегателно и заразително. Идват разни, но остават само истинските. И това се доказва с годиние. И с текстчетата и песничките, които можеш да цитираш по всяко време. От "над покривите"си имам няколко такива. Близки са ми. Някак.. .... Но на тях не съм им. Тъпо е когато хората се праят на УщипЪни без причина, ама хайде. Човешки им работи.  Всички са същите, а верността и преданността се доказват с времето. Всеки си има недостатъци, но някой от съществата приемат само съвършенни- като самите себе си.

зимно

Зима е, а се стелех пролетна умора
апатично трепкат голите липи.
Студът люлее люлка на простора,
а в края му едно врабченце кротко спи.

А той изписал е стъклата с йероглифи,
завъртулки и чертички- сто и две.
Някой пък отвътре му говори
с дъх рисува слънце, кораб и море.

Прозорецът е странно огледало,
в което сънищата със своите шейни
загърнати в шарено и топло одеяло
пързалят се, а теб не ти се спи.

А чел ли си, написаното със снежинки,
в небето, в твоето стъкло?
Студът общува с много-много хора,
затова ти пише само с добро.

различно

Различно ми е, малко уморено и зимно. Всички стихчета са ми зарязани до средата и едно ведро мързел ми пречи да ги довърша. Но пЪк мога с часове да седя и да гледам как вали навън. Затова постовете ще са малко по- различни този месец. Ще пиша за моите любими места.

Номер едно в класацията е Кралсвото, или форума на Гео :) Моето място. Не е ли приказен!?!

Харесвам го, заради богатството от линкове и информация които събираме там. Има и от пиле мляко, ако имаш търпение да се разхождаш из залите и лабиринтите. Разбира се като всеки уважаващ се форум и тук не всичко е видно за всеки. Само членове на клубовете имат достъп до конкретни теми, което позволява по- голяма свобода в писането.

И което е най- важното  липсват нападки и цинизми. Място да релаксираш и да се насладиш на шарени неща. Ако ти изнася. За повечето минаващи е просто поредното детинско и шарено място в нета, но аз си го харесвам. В него има Дракони и Принцеси :) и всичко от живота- и лошото и доброто. Цензура почти няма :) Ноо почти.... намиг

незабравки

  

Бели камъни разпръснати на пътя ти

сред които стеле се, пълзи мъгла.

Ако се спреш ще се увие по крака ти

два белега да ти остави на врата.

Незабраяй да пристигнеш. Утре,

няма да е ласкав като Днес.

Може да е топло още вътре,

но ти си вън, а мечтите са далеч.

Направо- почваш да забравяш,

къде си тръгнал, кой си и защо..

Немери си незабравка, за да незабравяш,

какво откри под старото дърво.

Незабравките са къс безкрайно езеро

и в себе си събрали са вселини.

Знаеш ли какво? Незнаеш. Все едно.

И ти навярно си човек с мисли разпилени.

И пак забрави. Загуби се отново в гора,

в която сините цветя по няколко растат.

И напомнят, и са наблизо, и остават

поникнали в река от болка и мъгла.

лунни приказки

сняг

 

Очаквам те да дойдеш сняг,

а ти готов ли си да завалиш

приготвила съм хапчета на прах,

от което може малко да горчиш.

И гъст сироп забрава,

още малко топъл хрупкав страх

напомня ми на нещо,

може би отдавна

стихнал

 майски смях...

мястото- всеки си има място...

милост

 

Сами сме аз и ти

мой звяр

и моя кървава луна.

В очите ти,

в очите ни прибягват

лъчи от копита

на яростни стада.

Безсмъртната луна

отгоре ни наглежда.

Нали е майка.

А с тебе сме

частици от следа

на вълк и на вълчица

по дирята на

нежна и обречена сърна.

Не ме моли

за вълците не се полага

милост,

Не молят те.

Умират просто

в тишина.

От зъбите им

като тъмно злато

капе кръв

от жребеца на смърта.

приспивна песен

 

Когато твоето слънце залезе
Луната остава сама на света
Притваря очи и плахо докосва
арфата стара,на своята душа.

Само тогава ляга в косите й-
Вятър, поставил безплътна ръка,
той отдавна сънува мечтите й,
а тя- да е с него единствен така...

В небето посипва се прах от светулки,
които в зорите те ще гасят,
една по една- милиарди минути,
които с дъха си да си споделят.

Ненужно е повече- ръката, косите,
Луната и Вятъра в тихата нощ,
и песен на вълците там под звездите,
вплела в себе си невиждана мощ.

очаквано

  

 Здравей, очаквах те да дойдеш
очаквах те от хиляди лета,
а лятото е свършило отдавана-
това кога по-точно го разбра?

Здравей, било е късна есен,
защо го казваш чак сега?
За тебе имам си една едничка песен
и къс отчупен от сребърна ми луна.

Аз останах същата от хиляди години,
ех, не бързай да се дръпнеш неранен
луна съм ти- луна без име,
а ти си моя звяр смутен.

огледално

 

Студено е. А слънцето отново е изгряло,
от упор стреля поредните лъчи,
прицелва се в Луната ми и в моето огледало,
а когато го попитам, виновно си мълчи.

Изсвистява звън на черно злато,
преди да се изсипят парчетата стъкло-
магия с огледало, години седем, мъртво блато,
така разправят хората, че е било.

И още казват- късовете трябва да се съберат
с ръце в рани, но не вдишвай стъкълцата!
Не помниш ли за Кай? Ако сърцето твое прободат..
Имаш ли си Герда, за да те изтръгне от палата.

Студено е. Дъжда изсипва се студен и леден,
скоро ще се превърне в нежен сняг.
На ъгъла, човек продава рози. Но изглежда беден.
Явно в сандъчето му няма повече от тях.

Може би е той? Дали до края гледали са розов храст?
Да ли успяла е? А аз дали самата ще успея?
Късовете си да събера, и да намеря онзи бряст,
до който има езеро, където мога да живея.

Магията възможно е да бъде развалена,
преданията шепнат с дребен шрифт,
когато злината в стъклата бъде потопена,
и водата над тях затвори своя свят потаен, сив.

за сенките и Луната

Луната тази сутрин не залезе,

Слънцето потрепна и дъха си затаи,

спря до хребета, и после неизлезе,

и от тънък лъч рапира лунна се роди.

От тъмнината сените боят се

нужна им е светлина да влязат в твоят дом

Луната ги гаси и те таят се

в града под всеки осветен балкон.

Среброто и Луната са невидима магия

и сребро е вплела в своята коса,

Дъщерята на Луната и лъча извила
сама посреща сенките си в зора.

споделени нощи

 Разказвай ми, но тихо да не чуят ..

Червени мухоморки във съня ми

на пепел стриват смръщени шамани,

едно дете си сгъва оригами

и нямам сламка, за която да се хвана.

Камък хвърлен в море нарязани коприни,

нито сламка нито кораб нужен ни е-

хвърли се дръзко в небето,а ти земя

пусни ни! Като хартиен жевавще сме ние.

Небе дъждовно, мокра тръпка нежност

крилете ни ще сгърчи отмалели.

Дъждът ще се превърне в буря снежна,

къде ще се укрием с теб, къде ли?!

Неверница съм, И невярвам! Също ти-

и невярвай на съня. Непомниш ли ..

за сънищата си на яве, снежната ти врана?

Не ще ни спре ни зимата, нито дъжда.

И пак отвари против скръб ще бърка времето,

ще ги налива в чашките на жълти макове,

ще пием и летим.Със крак във стремето

подсвирква си нощта съня дочакала.

Нощта, с бич приспива наш'то непокорство,

когато отварата на екс изпием при зори,

моите прилепи до твойта тъмна гордост

ще са свободни, и нищо че от ляво пак боли.

---------

Гео и Скаи

пеперуд

  

На луната няма пеперуди
из-при-тяб-ва-ли са й
и те са като всички други
пърхащи от всичките страни.
Пеперудите са някак ефимерни
като дим на пламък,
като пушек, нощен балдахин
с обичите си безмерни,
и не разбират думата един.
Красиви са, цветята също са красиви
е повечето всъщност са,
и всички те са някак безразлични
към простата, зелената трева.
Пеперудите на всеки цвят се възхищават,
на него кацат, махайки крила,
но само миг, и отново заминават
към следващия, по-красив и все така.
Луната няма нужда от такива,
прелитащи, с шарени крилца.
Луната лунно цвете има-
Датура- омайно с отровни семена.

с голямо благодаря, че е написана прикзаката под името 

"Слънчогледът, който се влюби в Луната"

от Карибияна

гранче есен

Есента си пие чай,
със сладки
и мъничко канела.
Есента- тя все го чака,
а той...
забравил е къде живее.
С четката рисува карта
по облаците,
за да я намери,
а той нахлузва шапка
потреперва начумерен
и под облаците сам трепери.
По своята пътека пуска
лист по лист-
пътечка шарени листа,
а той- хм- рейса си изпуска,
проклятия нережда-
за шумата и за калта.
Есента въздъхва и оставя
на прозореца си
малка беличка дантела,
въздъхва пак и продължава
кълбот надежда
с калбо мечта заплела.

сиво

В едно небе, кашмирено
се спусна есенната вечер.
Би ли искал, би ли бил-
сив- вълчището наречен?
И после би ли искала
да бъдеш сивата вълчица,
оставяща искрящи сребърни следи?
Защото в очите на вълците живеят
всичките увивни, парещи тъги.
Защото в тях е зимата
и те са нейните деца,
те следят единственото
и то е тяхната съдба.
Защо- по-лесно е да бъдеш птица,
пролет, лятно пухче и дъга.
И те понякога тъгуват и умират,
а сивите живеят вечно в своята тъга.
И както казах- вечерта..
вечерта разля мъглите си по тротоара
загасяйки следи от моята сестра,
и в сива струя дим догарят.

зло

Триста шепи незабравки,
и две пресъхнали морета
имаш си ги- твои са глупаче,
и тя е твоя, фрегатата проклета.

Потъвай с нея, хайде удави се!
несмей да мътиш моите реки.
Умея и да съм проклета,
усещаш ли по вената си моите зъби?

Недей ме глеада, с къс небесносиньо,
покълнало в твоите очи,
откраднато от облака в небето,
който вече няма как да завали.

И после що за приказка я завъртя?
та и рибаря в лодката обърна,
накрая пирата южен оглупя
и за абордаж флотилия разгърна.

Хайде лягай в ковчега с чаша ром,
лигавщини на принцески тука не минават,
морето в севера не ти е южен дом,
йо хо хо опомни се и пака- пардон.

  

фрагмет от сън

Сънуваш ли?
Или луната пак ти е виновна,

че звездите ти са слепи,
че кладеците ти мълчат,

че пропускаш ярките комети

и че сребърните ти ята
за вкъщи нелетят.

Сънуваш ли?
 В небето къс коприна,

череши,
лятно вино,
нашият сигнал.

 Или ти е студено-
той пък е заминал,

минавайки от другата страна
на моста,

където някой,
някога,
е бил живял.

 

есента, обаче

Днес обаче страшно ми се иска да съм облак,
от онези кълбестите,напомнящи за пухкави овци,
и в края на небето ми се иска да се свия
и да плача, а от мен милион години да вали.

Ала небето ни- по-нежно от коприна се разстила
и препускат в него мълнии две с' сребристи гриви,
мастилено е, защото вятърката всеки ден разлива,
мастилницата пълна с думи много мълчаливи.

И отново невали. А само приръмява отегчено.
Проблясват есенни копнежи и мечти в гроздов сок.
Есента, като момиче, някак леко уморено,
се усмихва с поглед, в който спи планинския поток.

Тя, и аз, понякога мечтаеме да бъдем лято,
да умеем да сме хубави- дълго чакан слънчев ден,
но вместо да сме.... и така нататък,
с цветове и с ухания гримираме света обикновен. 

твоя сън, единствен

 Забравил си, че дълго всяка нощ
милион немигащи очи внимават
за всяко твое вдишване, ловят дихания
и после гаснат в сутрешна мъгла,
забравил си, или не си и знаел,
че нощем спи Земята, свита на кълбо.
Забравил си, че в тъмнината, нощем,
бръмчат милиони котки, а земята спи..
Забравил си? Не си ли знаел..
Нощта полека-лека в чинийка мляко се топи.
И луната е виновна,че сърцата бият,
че косите на вериги се превръщат,
но котките така, помни това- не могат,
не могат те без покривите или без звезди.
Създадени са нощем да успят Земята,
и с тихи лап'ки сънищата да следят,
в природата им заложена е красотата
и всяка котка един-единствен сън лови.
Пусни я, тя ще се разходи, тихо ще промърка,
ще бутне няколко от подредените от теб звезди,
и после ще се промъкне със зората
до теб,
и в твоя сън единствено ще може да заспи.

в тъмното

Tъмно ми е с твойта нежност
от нея птиците залязват,
и всички хвърчила потъват безметежно,
когато ти докоснеш ми перата.

А пък слънцето ти хрърля страшна сянка
на моята луна в сребросиво.
Сгушена в хартиените лодки, в дрямка,
отплувам по едно петно мастило.

Още миг и утрото потъва в зеници,
вълните капят в изгревни росинки.
Тъмно ми е, изведнъж така стъмнИ се,
а цветето пожела. И си отиде.

мълчано

 

Мълчано ми е

просто искам да е тихо,

с тихи шепоти

и тихи тежки пухени мъгли-

мълчано ми е

и мълчи си,

мълча и аз

в мълчаливите си дни.

И чуваш ли

как в тихото препускат

облаци с плюшени мечти?

И чуваш ли-

смълчана нежност

се стеле в моите очи.
Когато сгушено
до теб сънува моя сън
не са ни нужни
думи
нито погледи
защото аз съм тук
а всичко друго е
отвън.