огледално

 

Студено е. А слънцето отново е изгряло,
от упор стреля поредните лъчи,
прицелва се в Луната ми и в моето огледало,
а когато го попитам, виновно си мълчи.

Изсвистява звън на черно злато,
преди да се изсипят парчетата стъкло-
магия с огледало, години седем, мъртво блато,
така разправят хората, че е било.

И още казват- късовете трябва да се съберат
с ръце в рани, но не вдишвай стъкълцата!
Не помниш ли за Кай? Ако сърцето твое прободат..
Имаш ли си Герда, за да те изтръгне от палата.

Студено е. Дъжда изсипва се студен и леден,
скоро ще се превърне в нежен сняг.
На ъгъла, човек продава рози. Но изглежда беден.
Явно в сандъчето му няма повече от тях.

Може би е той? Дали до края гледали са розов храст?
Да ли успяла е? А аз дали самата ще успея?
Късовете си да събера, и да намеря онзи бряст,
до който има езеро, където мога да живея.

Магията възможно е да бъде развалена,
преданията шепнат с дребен шрифт,
когато злината в стъклата бъде потопена,
и водата над тях затвори своя свят потаен, сив.

за сенките и Луната

Луната тази сутрин не залезе,

Слънцето потрепна и дъха си затаи,

спря до хребета, и после неизлезе,

и от тънък лъч рапира лунна се роди.

От тъмнината сените боят се

нужна им е светлина да влязат в твоят дом

Луната ги гаси и те таят се

в града под всеки осветен балкон.

Среброто и Луната са невидима магия

и сребро е вплела в своята коса,

Дъщерята на Луната и лъча извила
сама посреща сенките си в зора.

споделени нощи

 Разказвай ми, но тихо да не чуят ..

Червени мухоморки във съня ми

на пепел стриват смръщени шамани,

едно дете си сгъва оригами

и нямам сламка, за която да се хвана.

Камък хвърлен в море нарязани коприни,

нито сламка нито кораб нужен ни е-

хвърли се дръзко в небето,а ти земя

пусни ни! Като хартиен жевавще сме ние.

Небе дъждовно, мокра тръпка нежност

крилете ни ще сгърчи отмалели.

Дъждът ще се превърне в буря снежна,

къде ще се укрием с теб, къде ли?!

Неверница съм, И невярвам! Също ти-

и невярвай на съня. Непомниш ли ..

за сънищата си на яве, снежната ти врана?

Не ще ни спре ни зимата, нито дъжда.

И пак отвари против скръб ще бърка времето,

ще ги налива в чашките на жълти макове,

ще пием и летим.Със крак във стремето

подсвирква си нощта съня дочакала.

Нощта, с бич приспива наш'то непокорство,

когато отварата на екс изпием при зори,

моите прилепи до твойта тъмна гордост

ще са свободни, и нищо че от ляво пак боли.

---------

Гео и Скаи

пеперуд

  

На луната няма пеперуди
из-при-тяб-ва-ли са й
и те са като всички други
пърхащи от всичките страни.
Пеперудите са някак ефимерни
като дим на пламък,
като пушек, нощен балдахин
с обичите си безмерни,
и не разбират думата един.
Красиви са, цветята също са красиви
е повечето всъщност са,
и всички те са някак безразлични
към простата, зелената трева.
Пеперудите на всеки цвят се възхищават,
на него кацат, махайки крила,
но само миг, и отново заминават
към следващия, по-красив и все така.
Луната няма нужда от такива,
прелитащи, с шарени крилца.
Луната лунно цвете има-
Датура- омайно с отровни семена.

с голямо благодаря, че е написана прикзаката под името 

"Слънчогледът, който се влюби в Луната"

от Карибияна

гранче есен

Есента си пие чай,
със сладки
и мъничко канела.
Есента- тя все го чака,
а той...
забравил е къде живее.
С четката рисува карта
по облаците,
за да я намери,
а той нахлузва шапка
потреперва начумерен
и под облаците сам трепери.
По своята пътека пуска
лист по лист-
пътечка шарени листа,
а той- хм- рейса си изпуска,
проклятия нережда-
за шумата и за калта.
Есента въздъхва и оставя
на прозореца си
малка беличка дантела,
въздъхва пак и продължава
кълбот надежда
с калбо мечта заплела.

сиво

В едно небе, кашмирено
се спусна есенната вечер.
Би ли искал, би ли бил-
сив- вълчището наречен?
И после би ли искала
да бъдеш сивата вълчица,
оставяща искрящи сребърни следи?
Защото в очите на вълците живеят
всичките увивни, парещи тъги.
Защото в тях е зимата
и те са нейните деца,
те следят единственото
и то е тяхната съдба.
Защо- по-лесно е да бъдеш птица,
пролет, лятно пухче и дъга.
И те понякога тъгуват и умират,
а сивите живеят вечно в своята тъга.
И както казах- вечерта..
вечерта разля мъглите си по тротоара
загасяйки следи от моята сестра,
и в сива струя дим догарят.