поред четвъртият

Днес бе този ден- поред четвъртият, и пак се скитах из гората- търсих цвят. Набрах букетче от горчилка. Не е първият, от който ще си направя силен опиат. Поисках себе си да се оставя, в дивото- да скитам горе, у дома. И руни по дърветата да си чертая, за да те държа поне в спомена с ръка. Но ти си призрак, и си тръгна с мъглата. И незная нея ли да спирам или теб. Преди години паднах и танцувах с тъгата, сега отново ще направя пирует.

И в утрото направих си магия. Завързах своята коса с лиан от мрак. На себе си си заповядах да се скрия, в листата и да хвана въздуха с някой  грак.

Но аз съм земна- как да се откъсна, не това е моята съдба. В магията, изгубих дирята, водата ли е мръсна, или в очите ми блести полярната звезда?   Поспри, с листата есенни да те погаля, вместо мен да носят утринният звън. Неможах ли топлината в тебе да запаля? Не ме оставяй, пред портата, сама отвън.  Пусни нощта, на тъмната ми нежност, и нека властва, да целува, да вали в съня. Неискам  друго: две, три думи. Неизбежно. Неумея да деля- затова ще продължа сама.

сезоните- декада осма

Нощта бе пълна с падащи звезди, които капеха в топлото море, лятото, което пак не пожела да спи, извлича топлината.. И няма накъде. А въздуха замрял е над гората, пронизан с клоните на някоя ела. Ела, да седнем там- покрай водата, и да изчакаме да дойде есента. Че тя е шарена, и с фусти закачливи, в ритъм див на буря и диамантена роса, ще ни подканя в утрините с мъглите сиви, да се гоним в килим от шарени листа. И още, с ухание на бор и на смола в чашите с кристално свежо бяло вино, край огъня, прегърнати с вечерта, да рисуваме звезди в небето светло синьо. А зимата ми, като ледена кралица, ни пази зорко и от вятъра студен, с юргани сняг, а аз съм зимна птица и фрески по стъклата рисува моя ден. Нежна зимна обич, до жарката камина, кръстосани са погледи и греят в нощта... Усещане за теб, макар да си замина, и ти усещаш ме, където скиташ в света. Накрая пролетта, с ручеи скокливи, притичва там от високото и някоя скала. И ще се намерят, след годините измили, цветето и звярът, сред поляна от листа.

избор

Не се лъжи, аз няма лесно да си ида, и няма да се лъжа, че била съм ти съдба. Денем ще събирам- грозд и вино, в стара изба, а нощем ще те пия. Ба-в-но. И ще капя в съня. Виното е сипкаво и сластно, с вкус на лято, на омая жарка, и откронен вишнев цвят. Във вените ми влива се- като в бокал разлято, бяло и студено, с погубващ, огнен аромат. Не се плаши, дъжда пороен мене гали в деня, и не съм наивна, просто малко... непокорна. Май бях скитница? Безшумна, дива.Сива съм сърна, която дебне в мрака, скитаща се, безпризорна. По острието нежност- в перо на бяла врана, без страх и свян се гали. Мисли какво ще избереш! Ако сгрешиш ще имаш само кожата съдрана, а подковите на призрак препускат в празния манеж.

декада седма...

Вярата... изтече като в сИто,

накъсана на тънки резанчета пустота.

И после, леко, финно и изкусно,

изрисува слънчице в празните платна.

Да вярвам, това пък е.. защо?

В кого, в какво, докога и още- за кога?

Все още бягам, но непомня от кого.

Помня белега, оставил ми една тъга.

А в миг помислих, че съм хванала магия!

И ще вали. Ще се прегърнеме с мъгла.

Явно трябва да забравя тия,

нецъфнали сини стръкчета трева.

На надеждата бях писала. Уви.

Не ми отвърна, не съм била реална.

Измислена. А реалноста не е ли куп лъжи?

Измислих си илюзия, и тя била измамна.

Какво пък, че копривата целува диво?!

Какво-това, че живея в капака от роса.

И още с думата безумие и 'сичко сиво

заличавам и завръзвам края с дъГа.

А любовта се скита безутешна,

за мен, за теб, невижда изход. Засега.

Мълчи! И ти ли си измислица безгрешна?

Няма сили да преживея.... реалността.

споделени нощи

*завръщане*

Притихва вече, морен мой, нощта. Сега са най-неверни часовете. Аз чаках дълго да си дойдеш, но тъга държи те там, далеч при ветровете. Верига сребърна, от много златни миди, държи те в плен на страст и суета. Разбира се, накрая всичко ще си иде.. Не мога да съм груба, не и след това. И паля пак камината от спомени, така горещи, че огряват всичко в мен, изсъскват нервно две сълзи отронени, в прозореца наднича лъч студен. Наръч с думи, страст и стари нощи, в жарка кладата- раждат огнени стрели. Изгарят ми ръцете, но държа ги още, прицелвам се в есенните падащи звезди.

А ти ще дойдеш и не питай как го зная. Ръцете ти със дъх на горски бор ще ме прегърнат.В мека, сладостна омая ще пеят птици нощни в дрезгав хор.

Килим от мъх и див бръшлян, коприва, два прилепа над нас ще полетят, година, две, хиляда си отиват че колко ли са, щом до тебе ще заспя.

--------------------- Sky и Гео Уморих се от чужди любови, уморих се от свои лъжи... Днес посягам към чаша отрова и ще искам след смърт да гори! Ти, хайде, скачай в стремето, хвани юздите и болката- спри! И нека пясък в часовник (на времето) назад да тече, и мен да ме заличи. Злокобната песен на совите по устните слиза, нека гърми! Откраднах си миг от покоя ти - ти плачеш за мене, нали? Да,плача!С късове леден кристал - за теб и за някого, за мен- идеал. Че имах те дива, посипа ме после с кал, ненужна ли бях, че до нея пак си заспал? Ще счупя кристални оковите да дишаш със пълни гърди. Но утре не питай защо розите са черни на цвят. Защо ще боли. Ти знаеш, болката моя е ложе, ти постилаш го- режещ опал. Не ме си виждаш отлитам- не можеш, изпуснахме с тебе кораба бял. Уморих се от чужди любови, уморих се от твоите въпроси... Оставих на дъното капка отрова. Пий, ако мислиш, че забрава тя носи... Darkwinter & Sky Набрал съм ти много, ше знайш.... цветя!  Мрака трака по стъклата Жено, к'во се туткаш? Направи салата! Краставица, знаеш, плюс два-три домата Водката със кеф да си изпия... Мрънкаш нещо? Хм, не на мене тия! Нямаме маслини?! Ух, ше те убия! С к'во я пълниш тази твоята глава? Пак ли с твойте стихчета, романтики и бла-бла-бла! Набрал съм ти много, ше знайш... цветя! Ха! В мрака тъмната ми нежност, над теб ще пусне крехка пелерина. После водката..Упс! Колко съм небрежна. Разлях ли я? Ще отидеме на кино. И в нощната прохлада да се сгуша, не якето ти- искам ти душата! Не ми ръмжи, кой ли пък те слуша. А в киното- гали ме сластно по ръката. И хиляди звезди над нас ще се разлеят. И ми шепти, че имам мъничко от нея. Нали ми каза, "убожаваш" да се смея, обичаш ме. Донеси ми маргаритките от кея! Маргаритки й се искали на нея! Любима моя, в облаците пак се рееш... Но вярно, Убожавам да се смееш нали затуй се правя на палячо... Но днеска си ръмжа, щото по принцип съм си мачо. Не давам якето си. Камо ли душата?! Ще си умреш от студ. Горката! Какво ти кино, как ми се лигавиш само откъм емоциите давай по-обрано! Май пак си се натряскала от рано... Разля ми водката и ти е смешно нещо А тоя дето скърца с зъби виждаш ли отсреща? Що се събличаш? Уж мръзнеше...ся пък ти горещо Жена! Добре де, недей да цивриш пък сега! Уффф! Не мога да изляза с тебе на глава! Добре де, стига, моля ти се, бейби! А утре ще си имаш маргаритки... Мейби! Бейби!!! Главата, май, ти завъртя се, но неспирай тази нощ да ми говориш. От моята усмивка?От водката ли овъртя се- и не вяврам повече с мен да спориш. А някой казват, че си на тринайсет? Аз знам и виждам тайните в твоята душа. Не е подсъдно след дванайсет да се разходиш с мене в нощта.  В небето прилепите ми чертаят мрежите, който чакат твоята душа. Попитах ли те? Маргаритките мечтаят да летят с бели, от глухарчета ята.  Заслушай се, как шепне тишината, за теб и мен, за нежност и тъга. Дори да те изгубя в тъмата ще пазя твоите букети от цветя.

виж ме...

http://www.youtube.com/watch?v=jVl0fvGWj0w

Виж ме- това съм аз в цялата си сила. Моята е дива, земна, водна красота. Естествена- както цвете мен ме е родила, мойта майка- Луна със сребърна коса.  Пеперуда жълта, с малки черни точки, на дланта ти спирам- не, не ме гони. Да те прегърна и да драща с нокти, по гърба ти фрески с неизказани мечти. С нежна паяжина нощем пак да те завия, да те целуна после като стръкчето трева, което във врата ти палаво се е забило да те обгърна в капка хладна сутрешна роса. Хайде,виж ме! Спри погледа на моето крило. Че съм птиче- трън в гърдите си забило, пее песен за това което никога не е било, което няма и да бъде.Родено в кърваво гнездо. Нощем мъгла разтилам по твоите пътеки, и стъпките заглъхват,да не могат да смутят съня. А в утрините боса, в планините ни навеки скитам се да ти намеря от сините с жълтото цветя. И пак аз знам, че съм ти леко смешно, досадно, но за мен това е всичко на света, да съм до лудост леко шантаво с тъмна нежност и да те докосвам както никой друг в света.    

в тишината...

почнах една приказка.. .......... през осем планни в девета, през три нощи на четвърта, на крилете на белия ми гарван ще пращам една приказка... в нея ще разкажа за бъдещи събития в минало време... на чаша марини, бяло, с черешка, не с маслина........

......... а някъде там в тишината, тъмнината проблясваше нежно, помолих сестра ми- мъглата, да те прегръща денем небрежно. И наместо мен да те крие, от човешка отровна омраза, с коси от сребро да се вие, и съня ти с обич да пазя........... ... дъжда вали на черешки, над чашата с бяло мартини, негледай с очите човешки- отпусни се, това е невинно. Дъжда ми в ласка докосва, и гали страстно нощта, поспри, недей я прахосва, с тебе нежана е тя..... www.gifzona.com Стихи