приказка

Когато луната на сърп се стопява и призраци феи излизат тъдява тогава видях в реката сияние и потръпнах от своето снежно дихание.

Загубих се аз по пътеката своя със своите братя се скитах на воля от луната пленена- покорство отказах и на ивици лунни лъчи- сърцето белязах.

Отговор търсих и питах, и молех за минало-свършено, спрях- не се борех На вика на душата си- как се отказва?- тогава Пролетта дивна ми каза...:

В леса страховит живяло омайниче и цвят неземен има до него -потайниче и с него лекували всяка тревога когато в чашата сипят отвара от билката нова....

И пих болка, и радост, и сипкаво вино, и сладко- горчиво, докосване фино, и смях, и тревога, копнеж и омраза и с огън и лед Нощта ме наказа.

Луната отново изгря пълнолика, но вече не скитам сама- там някой ме вика- звезда една ярка край мен засиява и няма такава над друга дъбрава.

Намерих си диря, която да следвам и кауза дивна, която преследвам, в сърцето затворих откраднат кинжал и рани направи- ала на друг не бих дал..

Една улулица в нощта прелетя политнала дива към своята мечта, и сива вълчица ме гледа безгласно в очите си скрила послание ясно..

Зората присяда до мен на тревата за Залеза пее и сплита косата, с нея разказваме тихо, с тъга за твоята, моята, нейната, нащ'та съдба...

На тази история края отново не зная, и в догадките свои не ще занимая, ни Вас ни Вашата особа, а ще помоля на срещата нова, да дочетете края незнаен, дори от мен- толко’ потаен....

Машиара

Машиара /любима със сърцето и душата или изгубена безвъзвратно/ Болест е!- превърни ме в канарче което от трън прободено пее последната песен- в звън- на разбит в канарата- от хиляди метри откъснат, отронен- къс от кристал- в бодил неоткъснат! Пиянство е!- нека изпия горчивата чаша на екс и нека проклета да съм и в този неписан кодекс- дайте ми огън-искам таз сила- нека разкъсам душата аз ... тихо е ... тя- бързокрила разпрала съдбата. Каприз е!- и стон, и въздишка, и писък на врана и скъсана струна, и сякаш е сол в гнойна рана, и песен която ме пали, не жали- с остри кинжали одраха, кожата там на скалата простряха... Но знам, че лек няма и няма измама знам- знаш, проклинам отново таз драма!!! и дивото в мене зове ме - "убии ти Зората" защото тя вечно ще плаче самотна- горката!!! И жалко е- жалка съм- Изгрева идва красив прониза ме онзи копнеж-видях стъпки- порива жив Убии ме!!! Неидвай!!! Непускай изящни газели!!! Знаеш- усещам когато оплиташ ме- в черни къдели. В Черния Ад- Деня ще заровя- с Нощта да избягам нежива, немъртва- на Кралицата своя залагам на нея ще дам душата повехнала - леш за орли ти пир направи си!!- ненужни сега са мойте сълзи.

слънчоглед

аз ли съм това? -сянката в деня, или бледо тъмна празнина...; тихия безшумен звън, и смълчани капчици от сън...; аз ли съм това? -очакването страшно на нощта или студеното в утринтта...; и вой провлачен в лунна нощ и куп цветя увехнали в разкош...; аз ли съм това? или това била е тя моята измамна есенна звезда...; или това е само призрак блед от останал днес без слънце, поувехнал слънчоглед...

***

Да ти кажа ли довиждане, дописане, дочетене?- незная нанякъде вятъра сега те разпиля.. Дали намери пътя си накрая? или танго танцуваш с Нощта? Дали е страстна или е студена наметнала ефирен шал с кристали светлина и с чаша вино, тъмно и червено наздравица с нас надига тя? Наздраве- аз пък съм на бяло с усмивка ще дочакам своя Изгрев блед едва ли ще съм тук- тръгвам отначало когато стигна, ще ти пратя слънчоглед;)

усмивки ***, нека Нощта танцува дълго с теб!!!

"Есенна песен в късно циганско лято"

Следобед късен, леко душен и навъсен...

каруците проскърцват лекичко по пътя мръсен..

От преде- там на капрата изправен

циганина пее пак куплет забравен:

за дивото, вълчица и любовта

за топлото, за лятото и есентта...

А вечерта когато тихо там до огъня присяда

гласа извива се, лети и пали без пощада

косите на танцьорките разплита страстно

и в ритъма с дайрето се понасят бясно..

Босоноги в тръните танцуват и нехаят

отпиват огъня и топлото- красиви са и те го знаят.

Нощта извила своята магия черна, дива

поспряла е и слуша циганската песен, търпелива

захласната, засрамена от черното в косите

от шарените фусти, от страстта огряла от очите...

Сега е топла вечер,нощ- ще я изсмучат цяла

последна може би- есента е вече късна, окъсняла...

И циганина пее за луната, за обичта, жената и реката

с цигулката разкъсва есенни листа в душата

мами ме, да взема и последно зрънце от отминалото лято..

Вихъра оплита клоните и с трясък падат - цяло ято

циганки- и смеят се и мамят с коси от сребърно и златно

те щастливи са в съня, живели са по-истински стократно!!!

есенен етюд

Есента дърветата в премяна бална- облякла е, с килим покрила е земята кална... И срещнах там на билото високо бреза изящна с корона от среброто.. По клоните листа се сипят на къдрици за завист на елите- чудни хубавици. Ефирно се поклаща, вятъра играе с нея, а птици пойни все я търсят- где я ? Но буря нотна, тъмна и зловредна прекърши клончето- таз хала не последна- змиярника разровила е през нощта и змиите плъзнали са в сутринта.... На слънцето, на камъка, на припек увиват се и съскат като припев.. Преплели са са цели сто в една- лордове и дами пазете нашите деца! Грифоните високо горе в небето видели са нещастието сред полето на помощ на красивата Бреза зовът самодивите от Слънчева страна. Рано е, все още, Зимата снега да пръсне, но късно е, и нощем, вратата/на змиярника/- да се затръшне! И нека не тревожим горския покой и лошото и злото да прогоним с вълчи вой! Отново в сутрини огрени, Елите да танцуват валс, Грифони тихо да припяват, смирено да редят в каданс. Самодиви с коси да галят и да тичат с Есента, изящната Бреза да пали- огньове с шарени листа...

на здрачаване...

С поглед по небрежен Здрача се закача той с Вечерта- загадъчно по-нежен... Със сентенции латински посяга да я хване тя пък с тъжни рими- няма как да стане... По Нощта изпрати три омайващи цветя, три различни, но еднакви, а пък отговора- ДА.. Но небързай ти да пееш, да се радваш, че уви каузата е загубена преди да си помислиш ти..

Някога отдавна Вечерта венчана е за Мрака, а една звезда красива в дома им тихо чака... Поспри и се заслушай- чуй как пеят в тишината всички днес мечтаят: любовта на Залеза- Зората... Тя облечена в коприна, той развял палто кашмир и несбъднатата обич, и в душата няма мир... Нека да поспрем за малко, да налеем чаша вино и с(ъс) забързаното Време да поговорим по-невинно... ***

"И тази вечер часът е само приблизителен!"

изпепеленото в лед

сняг се сипе горе в планината идва време за разплата вятъра пее песен свирепа за мъст под лявото рамо дамгосах си кръст

веригите падат една по една оставяйки свойта ръждива следа и нивга не ще прочетеш ти това зная- не си герой и от тази глава

сякаш векове са отминали сиви когато за теб аз се борих с демони диви много луни са залезли, отминали, ярки откогато горях и изгарях от чуствата жарки

пустините знойни покрити са с лед, а сълзите превърнах в кристали безчет и феникса вече неще се роди- прегорялата пепел реката отми