1

декада десета

Нощта си тръгва мокра избеляла,
в кърпата събрала рои звезди,
и роклята в черен креп, поовехтяла,
изтупа от полепналите утринни лъчи.

И топъл мрак мъглите си прибира,
в калта остават вълчите следи,
къде се скитам- пак не ме разбира,
и защо ли бродя в дивите гори.

А в небето ято сиви улулици
преследват мойта сребърна луна.
Догонят ли я като хищни птици,
не ще я пощадят- за тях ще е храна.

А теб те вплитам те в песен на вълчица,
защото тя е в мен, а аз съм и сестра.
Не ще да питам, аз не съм девица-
сама избирам с коя пътека да вървя.

Студено е..

Студено е. Пусни Студа да влезе.
Не го оставяй сам,
пред празната врата.
Не се плаши и той дете е
на Зимата и на Снега...
Студено е. Сумракът е прегърнал,
рано сутрешната светлина,
попивайки я, от ръцете ти я дърпа-
пусни я. Студът ти носи тишина.
Не си ли слушал как валят снежинки,
сНежна песен в сребърна гора.
Отвори сърцето си за него-
студът ти носи чаша с топлина.
Студено е и късче дим
над старите кoмини,
се слива с ниските мъгли.
По кожата ти бягат фини
шепа феи на зимата слуги.
Студено е. Пусни студа да влезе.
Не го оставяй сам навън.
Отвори душата си. Красив е.
Той знае как да досънува твоя сън.

а представи си...

Представи си: много           късна                   есен.
Дъждът свири в клоните валс.
Класика. Не ще да е друго.
Само пиеса- и ръкопляскат в аванс.

Ти играеш Вятъра, аз бяла Луна-
една между хиляди други.
Ти си магия, а аз просто така-
пуснах всичките си.... пеперуди.

Мъглата- завеса, се  дръпва в страни,
и разните сиви пропиват ни с поглед.
Аз са покланям, ти гледаш в страни.
А сценарият свършва накрая с полет.

Облаци сини правят колажи
от твоите цветни лета с вълни.
Те са декора, в който  поставят
за снимка, в антракта, чаровни звезди.

Те ли ти бляскат, ти ли подсвирна?
Защо за минутка до мен не поспреш?
Те са звезди на небето безкрайно, 
но аз съм луна за единствен манеж.

По тялото тичат чифт еднорози,

по-черни от твоите тъмни очи.

Ти- северен вятър! Кой би предположил?
Пиесата свърши. Аз тръгвам. Помни.

http://vbox7.com/play:b79f534a

името ми

http://www.youtube.com/watch?v=w7jkJjCbens

Днес разбрах- казвам се Есен.
 И съм шарена. Просто ралзична.
Обичам мъглата и хладният дъжд,
 и водата-  волна и така безгранична.

Капризна съм. Често съм друга.
Непонясям горещите дълги лета.
Понякога  себе си мога сама да загубя,
или да намеря прашинка в безкрайна земя.

Есенно слънце- понякога галя.
Но често съм груба и мятам кинжал.
С дума понякога паля, понякога драскам.
Дори да си "лошият" пак небих те издал.

****

някой.. имагинерно

www.gifzona.com animated images

Някой накъсал е моята есен,
и моето езеро той е строшил,
сега се търкалят по пода ми кестени,
и с тях ли.. бил ли си... някога мил.
 
И пак ще се връщам- неканено утре,
което подрежда прашинки снежец.
Че някъде там ме пробожда отвътре,
защото си сложих отворен венец.

И хей ме- прегръща ме горе скалата,
до мене чертаеше в камъка руни.
До вчера избягвах умело лицата, 
на хора, а ето- сама останах без думи.

Попаднах на призрак, а той ми отнесе,
частици от моите сини мечти,
но те са прашец, които звънеше,
само ако се вгледаш в облак звезди.

Е. Пак ще си свия фунийка с магия.
И пак събирам в нея роса.
С нея или призрака свой ще напия,
или ще стана и аз късче мъгла.

ръба на сянакта, в мъгли

По ръба на сякната ти бягам,
и се стапям в капчица мъгла.
Не ме усещаш как проблясвам,
зад теб, и малко в ляво- в дъга.

Здравей немой, мъничко далечен.
Аз съм. Пясъчка в твоите очи.
Здравей. А стъмни ли се вече?
Аз ще се сънувам в твойте мечти.

И леко роня песен от капчука,
за слънчевите паяжини с роса.
Неможеш ли да долетиш до тука?
Е нищо- аз пък мога, за това..

Нощем мъничко усмихнат,
уморен, те виждам да плетеш лъчи.
Но незнаеш как бездумички те викам,
и как сядам на ръба на сянакта, в мъгли.

Понякога си мисля, че съм неизбежна,
понякога ми става тъжно и кръжа.
А някога съм само синя и небрежна.
Докосвам те, а ти..Немога да мълча...

споделени нощи

Настроения-
Семпер Идем
***

Бяла риза
и пиано...
Защо клавишите
не попиват сълзи?
Чаша със джин...
Нищо,
за което да се хване
една душа,
в която адски огън гори.
И гаси спомените
"Лунната соната".
Небето е затворено.
Дори не вали.
Утрото, казват,
по-мъдро от вечерта е.
Но ти не вярваш в това...
Нали?

***

В черна си рокля
твоята виола 
нашепва
нещо премълчано. 
Разбъркваш 
в чашата с мартини
пухче от топола
с обещанието да остана.
Не е Бетовен ами Бах
с токата му композира
твоята душа.
Дори да не вали,
дошла е есен
и къса петолинието
от арията  
в твоята страна.
Не е вярно, принце,
тъй любими,
че невярвам в деня,
но недей забравя
майка ми е 
тъмната луна....
***

Луната ти е майка и личи 
по белега на бялото ти рамо-
една луничка- сърпче. Носиш ти
в очите си предчувствие за драма.
А аз съм принца, син на есента,
минавам по лежерните и булеварди,
с букет от многобагрени листа.
Пред мен разтварят стражите и алебарди,
за да ме пуснат там, където чакаш ти.
Таз черна рокля страшно ти отива.
Мартини със маслинка от мечти
отпиваш бавно... В мен кръвта изстива.

***

Мили принце, спри света,
само миг, да спрят с воя ветровете.
Драмата на хилядите есенни листа,
на които вихрите извиват им ръцете.
Поспри и ти, и нека да наливат,
моите звезди лъчи с цвят на мед,
в бокала ти оловен да изливат,
топлината моя и да стопли твоят лед.
Не ме е страх, че пак ще те изгубя.
Аз губила съм теб в хиляди лета.
А ти си там и знам, че ме сънуваш.
Това ми стига. Нямам път в ноща.
***

в търсене /на два отделни бряга... /

Отвън вървя, а между нас върви река,
която хванала е двете ни ръце,
вървим отдавна, чак непомня откога,
и търсим път, към който да ни отведе.

И няма брод, а лодките потъват,
плениени от росалките са нашите мечти,
към дъното и там в тинята затъват,
а приятелите само гледат отстрани.

Защо ли графе, все без грях виновни?
Защо ли пак ще нижем бисери и дни,
защо след тях ще сме двама, като болни,
и пак ще продължим от две страни?

А толкова е просто, да докоснем,
в шепа да прегърнем какчица вода,
а толкова е просто и защо да сме..
далечни, щом вървиме под една дъга.

Нощ

Нощта копринена подпряла се на ствола
в една вековна, силна, есенна гора,
говори ми, превързва пръстчето убола,
на иглите залепнали в уханната смола.

В очите му оставих моята безкрайност,
нощ- какво да правя- не искам да заспя..
И помня- има го все някъде, в нечия реалност.
Дали ще го докосне мойта падаща звезда?

Реката още във вчерашния ден отнесе,
хилядите ми венчета- влюбени в есента цветя.
Сякаш са потоците в мед, сребро и злато
и се вливат някъде далеч- далеч. И тишина.

Нощ! А гномите поднасят хапчета за сън.
Знаят, че когато го целуна го обричам на безвремие.
Те искат да заспя, отново теглят ме навън,
където всеки падащ лист във всъщност е знамение.

Дали ще разчете по хилядите падащи листа
всичките ми сънища- те имат вече своето име.
И дали ще си остане тъй далечен, и така..
Всеки път когато аз пристигам- той ще си замине.

И моля- само още миг, не искам още да заспивам.
Нека да се ронят есенни мъгли сребристи.
Нощ, почакай, спри... И ти... Не си отивай........
Трябва да те имам тук, така, поне- в своите мисли.