аз пък няма!

Няма да съм като всички други
в пепелта звезди ще си чертая,
ще магьосвам в прилепи зелени пеперуди
и за звяра пак ще си мечтая.

И няма да им се усмихвам-
аз мълча сърдита, щом слънцето блести
слънчогледките показват си зъбите,
когато покрай тях минаваш ти.

Аз няма пък, ще бъда друга,
различна, по-трънлива и проклета.
И тръните с косите си преплитам,
за да се загубя зад многото дървета.

Когато съм зад няколко безкрая,
не ме търси, със здраве остани!
На мен ми писна. Светкавица присветна
и в плевел е превърнала кръвта ми.

В дебелите книги пише, че се случва,
и аз им вярвам чак до другия безкрай.
Ще бъда единственност или ще си трая,
в теб забивам кинжала си докрай.

дъжддддд

Дъждът вали си тихичко на тротоара
превъраща сиво ежедневие в сребриста мъгла.
Дъждът, всъщност...той вълшебник е
и знае как да случва чудеса.
Дъждът вали разплитайки дъгата
и светкавиците от човешки гняв,
и после нишките навива на кълбата
в кошничка на котка с особен нрав.
Дъждът се има със сива котка,
която мърка, той ако вали.
Дъждът когато идва никога не бърка,
защото носи нежност зад заключена врата.
Дъждът обича чай в късния следобед,
когато кифлите са топли, захар се топи.
Дъждът вали, но честичко не мокри
а вълшебства случва, на хората дори!

ако сега неуспея

  

 Края, скална грамада и отвес,

пропаст, след калния път.

Тревата е мокра от росата нощес,

а всъщност е хубав светът.

Но ти ще ме хванеш, протягаш ръка?

Нали няма да гледаш в страни?

Когато се хлъзна и падам в калта,

до мен ще престъпиш, нали?

Мълчиш, а вятъра пляска с бич,

"опомни се" изкрясва в моктия здрач.

"Ако и сега успееш- си пич,

ако неуспееш си губещ играч".

Но някъде вътре вихрушка се ражда,
помитайки страхове-песачинки в буен поток.
За себе си знам, ако сега не успея
не си заслужавам втори урок.

Нетипично

  

Дотегнаха ми всичките звезди,
а пък луната е така съдрана
за тебе пиша и отново ми горчи
виното и твоята закана.

Дебел кимил, пропит с тишина,
а липсата ти като прах
разстила се над кадифена тъмнина
и още, само колко още, пак те няма.

Огърлица от крехък розов цвят
и хиляди наточени, стаманени бодли
за теб- красива, очите- черен мат,
прегръщай ме, и липсваш ми. Кажи!

както досега

Не остана нищо друго-

само мека тишина,

нищо друго, никой друг-

една огромна и

ухаеща на лайка тъмнина.

И път, започващ тук.

Завършващ.. някъде в безкрая,

където моите звезди не падат,

където няма вечност и не зная,

дали безсмъртните усещат я..

дланта ми,

колко пари и боли..

Прегръщай ме.

И нека стана бяла котка..

И нека да е мека пролетта..

Ще кажеш.., всъщност няма да.

А аз ще те сънувам..

В хилядите нощи.
Както досега.

за звездите- чу ли!

   

http://vbox7.com/play:1b6f9ced&start=171&r=emb

Звездите парят, от липсата...

на дъжд, на думи и на теб.

Звездите ми изгарят, от повече,

а не от малко, и нищо не е в ред.

Но няма да ти пиша, и няма да звъня.

И няма да съм сто и първата.

Ще си обичам до звездите, и ще ги редя

а на обратно ще мълча. С тъга загърната.

А нощем полудялата луна..

ще кърши на звездиците лъчите,

за да ги забие в някоя сърна,

която не е сбъднала мечтите ти.

Звездите, без лъчи- незнаеш, са слънца,

а ти обичаш слънце да редиш?!?

Пъзели на хиляди и хиляди лица-

по кожата на лунната сърна лепиш..

Звездите нямат нужда, и желания,

звездите просто си... блещукат.

Звездите имат своите сияния

и за тях единствени си съществуват.

Не казах ли, че пиша за звездите?

Не казах ли, че бягам от тълпи?

Не казах ли? Не ми мълчи! В косите...,

заплетох няколко отминали тъги.

Звездите.., те звездите пак- не падат.

Но ти не си виновно.. Все така.

Безсмъртен си, а смъртните да страдат!

Не вярваш в моето Единствено. И в Сега.

споделени нощи /и сутрини/

 Леден трон ( Камбани от тъга) - 3 в 1

***** 

Звън, на някакви камбани,
а пеят или плачат
никой не разбра.
Но пък накуп събрани,
глутница от вълци
пяха на вечерната звезда.
Защото пълнолунието падна
на дъното на
кладенец дълбок
и няма светлина, а само рани
по кожата им.
Лепкав мрак без срок.
Ще бъде мракът
тъмен във очите,
в миражи нощни-
черна светлина
И с всеки звън
отровно гладък,
в камбаната и вълчата следа
във черните следи
дълбае
една отронена сълза...
Следи от нокти,
и от ледена стомана,
бъди ми тънкия, наточен нож.
Закаляван с отвара-
кипяща и уханна,
изкован в такава пълнолунна нощ.
А аз ще бъда черното крило
на гарванка,
прокълната с магия
да грачи нощем дрезгаво.
Защо?!
Дали душата си
във бездната да скрия?
Душа във сянка
Крал без замък
на трон от лед
замръзнала печал
И ето там ковачът
царедворски
кове... последната съдба.
Той знае по- насетне
пътя-
последният му удар
е Смъртта.

******

Sky & Gent & Indi



Lythenlaen&skyblueirina

Различна ли си? Имам ли вина,
че тоз бръшлян отровен те обвива
и вие се - тъй зъл като змия,
за да ухапе болката ми жива?

Различна ли?! Аз винаги съм друга-
веднъж съм буря или нежен балдахин,
но ти кажи ми черната съпруга
или аз съм твоя цвят отровен и любим?

Повяхват думите и вятър ги отнася-
цветчета беладона. Как горчат!
А тази нощ ти пак си тъй прекрасна,
че страст и грях в краката ти лежат.

Лежат си те- убити бели птици,
и ти ли искаш с тях да полетиш?
Дали ти казах- с черните девици
не можеш като с мен да съгрешиш?

Не ще политнат, щом си ги убила.
А мен примамваш като пеперуда
с фалшива светлина. Как губя сила,
а твоя огън, всъщност е заблуда.

Не ме проклинай- отровата лекува,
опият съм с уханна светлина.
Но не прекалявай, много ще ти струва
цяра, огъня и твоята душа.

Подай ми длани, пълни с нежност чиста,
дори да носи смърт, ще пия пак.
И недописан да остане листът
на моя луд живот. Обвий го в мрак.

Така да бъде- но ще пиеш бавно-
глътките ще парят огън с лед.
Щом избрал си да умираш славно,
ще те обичам и ще си проклет.