Та кой си ти и за какво се взимаш? Не ставай смешен- ти си толкова измама, че в утрото си мислиш че блестиш, но в нощта размиваш се. И пух- и да те няма.
И как наречен си и от кого ли? Защо си мислиш, че ме караш да мълча? Ха- жалки са и опитите празни и защо ли надяваш се да ме намериш въпреки дъжда.
Не смей да се усмихваш. Днес съм повече отровна-
бодил и черна орхидея, тежък мак.
Надяваш ли се, че игирчакта ти безподобна,
ще ти спечели нежни листчета сумрак.
Все някога и аз ще стигна края
и ще мина отвъд онази черта,
ще ти се усмихна- това със сигурност зная,
Помни- от днес нататък много ще вали започнал е единствено безкрая в мен се вливат две бушуващи реки и разцъфва сняг, а на теб ти е все тая. На мене също! В небето има мрежи. И в тях се мятат мълнии среброкрили. Досадни са ми хорските брътвежи, посипани с пясък и наизустени думи мили. Нощем в ръцете ми промърква тихо кълбовидна мълния и сънува още дъжд! В косата ми проблясват капки скреж, а аз рисувам звяра, както вече неведнъж.
Вятъра облизва бузите и закачливо,
облаците я даряват късчета небе,
тя дете е на земята и е диво
и е чиста обич на езическо сърце.
Ласките й са разпукнатите клони,
дрехите й крехката и пролетна трева,
кората драска нежните й длани-
тя е всъщност просто само пролетта.
В нея пурпурния изгрев се стопява,
и разлива се в пръснати ухаещи цветя.
Вечер залеза до нея се стаява
вдъхващ мириса на нейната коса.
А тя докосва всяко стръкче и мушиче,
пееща ведно със своята препускаща река
и с тихи стъпки на босоногото момиче
буди с целувка спящата земя.
Хайде върви, та кой ще те спира?
По тялото твое нарисувах змия,
татуирана с мак. От нея да пия
и с твоята кръв да запаля нощта.
Родена в лед и с огън кована
рапира в твоята тежка ръка,
води- аз съм тиха последна закана,
но мога да сплитам килим от цветя.
Хайде иди си, щом искаш да тръгваш.
Не моля и с никого аз неделя.
Гарата с празен поглед обгръщаш,
пусто е- вълците пеят на свойта луна.
Днес заваля последният сняг, последни следи се губят в нощта, от дъха ти в ръцете огньове горят и отварят светещи рани в Студа.
И не е студено, щом с мене вървиш, и нека е снежно, и вали тишина, да трупа преспи- високи стени на крепост с име на нежна жена.
А кучета лаят, в свойте дворове,
стръвни се спускат щом видят гърба,
но аз съм вълчица- не ще ти говоря
нечакай да свеждам кротко глава.
Сега си дива магия и моите очи,
научи се да виждаш, да си ми водач,
А аз ще съм твоята тиха стихия,
или ще съм твоя тъмен лунен палач.
