Вярвам - нека /второ писмо до надеждеата/

От надеждата послание получих,
но на въпроса отговора ненаучих-
 за моето "дано" ми даде стрък зелен-
и заръча ми- да бъде посаден!

Засях го с цялалата си нежност
и пазих го- от вскаква небрежност
и в отговор на моята молба
със синкав цвят уханно зацъфтя.

На края, там до моята пътека
oставих го- цъфти и вехне то полека
надеждата ми каза- "ще го види",
ала поникнаха по него тръни диви.

Когато някой към цвета се наведе
и го поиска- със себе си да отнесе
пробождат го с шиповете остри
и кръв потича по краката боси..

Затова отново към надеждата
отправен пращам този стих-
нека да не е забравен: поисках и все още искам,
вярвам - нека да пресека твоя път с моята пътека.

Видях следа от тебе в тъмнината- пречупен стрък от тебе в тревата; знаеш- знам, усещам те когато прокрадваш се...

подобно на отминалото лято..

Защо ме спираш всеки път,когато изскачам аз на пътя ти- познато, усещане за празнота- защо така?- на надеждата отново пиша с тъга..

Защото и да падам- пак ще се изправям и да губя- пак си заслужавам да се изправя- отново да вървя да се опитвам- без пламък да горя..

И думите използвани, добре познати написани, изречени, изпратени- крилати в писмото ги преплитам и заплитам след изгубения смисъл пак залитам.

Видях- мина оттук, ала само за кратко докосната повърхност на езерото гладко допира- кръгът на времето отваря, а края му се губи в края на безкрая...

И какво като ще губя- а ти какво спечели? дали така в борбата себе си намери? На надеждата ще пиша докато сланата превърне цвета от син в бял и замрази росата....