вино

Ноща е млада и звездите
едва изгрели са в небето,
прости- изтривам си сълзите
за нищото. И нека е проклето.

Наздраве и в преспата отсреща
да заровим томахавка- кинжалът
в сребърен обков, от лед е острието,
сега налей от бялото в изящният бокал.

Нощта е млада, като нас,
сега усмихва се зад хребета в здрача,
усмихни ми се в този късен, неспокоен час.
Мой Звяр бъди добър, подай ми мойта чаша.

създател

Пази се от нея- неканена идва,
когато луната е пълна и вятър шепти.
В твоите дрехи- греховно красива
под тях е облечена само с мечти.
По плитката слиза от мрачният замък
и боса сред тръни, с уамивка върви.
Наближава, небърза- камък след камък,
пътечка за връщане всред тъмни мъгли.
Приканва те леко, сядаш насреща
сега разказваш й сивият свят.
С поглед разбираш и чаша гореща
и вече не си така сам, непознат.
По изгрев загася звездите с дъха си
по залез запалва небето с очи
и хиляда и тридесет нощи си първи
в списък с невинните нейни игри.
И сам си измисляш на какво да играеш
правилата забравяш, редиш си дъга.
И сам се обгръщаш в коприна от паяк-
ефирна стомана, пиеш отровна роса.
Последната нощ е много красива,
игрите неспират и ти си на ход.
Когато в дванайсет без десет решава,
че игрите са скучни- последне урок.
И кулата с пясък се пръсва на пода
в гранита заглухват твойте мечти.
Разбираш нищо не бе обещала
всъщност обещания даде на себе си ти.
Издигна си кула, но нямаш основи,
в нея си ти, а тя част е от теб,
най- страшният враг е вътре в тебе,
измисли си блян, мечта и ковчег.
Тя всъщност нетръгва, остава е кръвта ти,
понякога раната нощем кърви.
Тя е илюзия, която изведнъж и стопи се,
създаде я сам, а тя твоите увувни тъги.

за шаловете и палтата

Зима е.

Фортуните играят дама в снега.

Чертаят нощем ледени квадрати,

в които сякаш само на шега

редят по три мечти, и теглят им четрата.

Диагонално си подхвърлят те монетета,

на белот залагат бялата луна.

Ех, зима е. Избелява и замръзва всяка клетва

и хората, и стъпките в калната земя.

Зима е. А хората притичващи отвън

загръщат се с плетен шал и сто палта.

В очите им блести умореният им сън

от лед и сняг, отразени в бялата луна.

По раменете им от вятъра потръпват

шалове с ресни. Хрупти снегът.

Голотата не е така на показ. Не пристъпват

пошлостта и грозотата в денят.

Зима е. И всичко е обвито в сняг и лед.

Защо ли хората забравят правотата-

невидимото най-съществено било е все.
В шалове увита спи в преспите си красотата.

не е май

Призори мъглив сумракът спи

запалени са няколко прозореца в мрака

в шепите гася последните звезди,

а изгрева на хълма горе те очаква.

Но не е май, студът пронизва с кинжали,

връхлита ни с яростни и диви ветрове,

а ти, нищо топло, споделено не пожали

захвърлил си звездите ми на своите зверове.

Кинжалите на зимата, в костите дълбоко

забиват се безшумно като тъмен кръстопът,

а призори било най-тъмно. Затворени широко

като държиш очите си ще тръгнеш по погрешен път.

Но не е май. Студът не моли милостиня.

И вълците ранените оставят на студа.

Вълк си, тръгваш? Добре, ще си заминеш.

Изборът е твой, а аз трябва да вървя.

за снега

А навън хрупа тихо, на зима,
снежинки танцуват си валс,
ето вземи от моята снежна картина
вземи си малко красота в аванс.

Вземи, при теб навярно е мрачно,
кал и мътна вода по земята.
Калта блести някак, така неудачно.
Ето шепа със скреж, събран от тревата.

Не искаш? Защо ли реши, че боли.
Не, просто е мъничко мъчно.
Измислен, измислян, разбираш нали.
Снегът заваля. Ще бъде ли вечно?

Картини рисувани в скреж по стъклата,
прочиташ  на всяка лунна в утринта.
Не е честно- наобратно сънува луната,
тази нощ с копнеж снегът по теб заваля.

Flёur - Великое Ничто

С тех пор, как сумрак настал,

Ты так безмятежно спал,

И шёл в страну своих снов.

А мой не сложился путь,

Никак не могла уснуть,

Всю ночь смотрела в окно.

Холодный ветер подул

И много смёл в пустоту

Беспомощных спящих тел,

Разрушил мир, разобрал,

Развеял и разметал,

И делал, всё, что хотел.

Холодный ветер стирает всё,

И весь наш мир в пустоту снесён,

И ни при чём здесь ни тьма, ни свет,

Взойдёт ли солнце, раз мира нет?

Об этом лучше не знать,

Я лучше легла бы спать,

И стала бы пустотой.

А как мне тот факт принять,

Что я осталась летать

Одна в Великом Ничто.

Я закрываю глаза,

И открываю глаза,

И разницы вовсе нет.

И трудно верить всерьёз,

Но страшно задавать вопрос,

И страшно узнать ответ.

Холодный ветер – мечта моя,

Теперь об этом так жалею я,

Пусть был бы мир хоть какой-нибудь,

В Ничто Великом боюсь уснуть.

Вдруг стало не так темно

И проступило окно,

В него тёплый ветер подул.

Возникла рядом кровать,

Ты продолжал крепко спать,

Я опустилась на стул.

Волной любви и надежды,

Весь мир как будто бы прежний,

Наполнила красота.

Всё зацвело и запело,

И стало разбитое целым,

И всё на своих местах.

Был весь наш мир в пустоту снесён,

Но тёплый ветер исправил всё,

Чтобы создать, нужно сжечь дотла,

Так быть должно, чтобы жизнь была.

Холодный ветер стирает нас,

А тёплый ветер заново создаст,

Порядок в мире всегда такой,

Один подует – за ним другой.

А между ними Ничто всегда,

В Ничто Великом мрак и пустота,

Ах, тёплый ветер, подуй скорей,

Ах, тёплый ветер, Ничто развей.

прераждане

Най- нежеланите въпроси,
които си задаваш само наум,
са буря, която връхлита нощем,
и оставаш без дъх и без ум.

Хладния вятър се врязва в плътта,
и ледът сковава вените в лед,
а от небето се изсипва такава река,
и залива пътя ти, и няма напред.

А отговорите са все така- нежелани,

окови от лед, в ледена пустош,
с нежно сияние с дълги волани
докосва душите с неземен разкош.

Защо бягаш, докосни с ръцете студа,
допусни в себе си зимният вятър,
нека премине през твоята душа
с нежност стори го на пролетен вихър.

Мечтата си- бяло хвърчило в нощта,
пусни я, не питай къде си,
когато си никъде все е така, и така,
за някой ти синьо, по-синьо небе си.