есента, обаче

Днес обаче страшно ми се иска да съм облак,
от онези кълбестите,напомнящи за пухкави овци,
и в края на небето ми се иска да се свия
и да плача, а от мен милион години да вали.

Ала небето ни- по-нежно от коприна се разстила
и препускат в него мълнии две с' сребристи гриви,
мастилено е, защото вятърката всеки ден разлива,
мастилницата пълна с думи много мълчаливи.

И отново невали. А само приръмява отегчено.
Проблясват есенни копнежи и мечти в гроздов сок.
Есента, като момиче, някак леко уморено,
се усмихва с поглед, в който спи планинския поток.

Тя, и аз, понякога мечтаеме да бъдем лято,
да умеем да сме хубави- дълго чакан слънчев ден,
но вместо да сме.... и така нататък,
с цветове и с ухания гримираме света обикновен.