Хей...

Хей Зимо! Занеси думите ми на снега.
Моля. Знам, че вече е заминал,
но знам как вече няколко лета
се питам накъде на пролет е отминал.

Дали сънува нощем цветен образ,
дали е буден в своя странен сън,
дали горещи длани го раздират
и дали се скита сам, през лятото, навън.

А когато зиме дойде си и завали,
когато се завихря със студа,
когато сипе се и пак.. Прости.
Следя го с поглед и в тишината му мълча.

Снегът е краен в своята сила,
и в своята бяла и свирепа пустотата,
затова така безкрайно му отива
да е единствен, и т.н., чак докрай света.

Хей Зимо! Пак недей да си капризна,
знам дошла си тук, но без снега.
Той е твой, но не бъди така наивна,
обичат го и няколкото пролетни цветя..