w

w

ако сега неуспея

 Края, скална грамада и отвес,
пропаст, след калния път.
Тревата е мокра от росата нощес,
а всъщност е хубав светът.

Но ти ще ме хванеш, протягаш ръка?
Нали няма да гледаш в страни?
Когато се хлъзна и падам в калта,
до мен ще престъпиш, нали?

Мълчиш, а вятъра пляска с бич,
"опомни се" изкрясва в моктия здрач.
"Ако и сега успееш- си пич,
ако неуспееш си губещ играч".

Но някъде вътре вихрушка се ражда,
помитайки страхове-песачинки в буен поток.
За себе си знам, ако сега не успея
не си заслужавам втори урок.

Нетипично

Дотегнаха ми всичките звезди,
а пък луната е така съдрана
за тебе пиша и отново ми горчи
виното и твоята закана.

Дебел кимил, пропит с тишина,
а липсата ти като прах
разстила се над кадифена тъмнина
и още, само колко още, пак те няма.

Огърлица от крехък розов цвят
и хиляди наточени, стаманени бодли
за теб- красива, очите- черен мат,
прегръщай ме, и липсваш ми. Кажи!

както досега

Не остана нищо друго-
само мека тишина,
нищо друго, никой друг-
една огромна и
ухаеща на лайка тъмнина.
И път, започващ тук.
Завършващ.. някъде в безкрая,
където моите звезди не падат,
където няма вечност и не зная,
дали безсмъртните усещат я..
дланта ми,
колко пари и боли..
Прегръщай ме.
И нека стана бяла котка..
И нека да е мека пролетта..
Ще кажеш.., всъщност няма да.
А аз ще те сънувам..
В хилядите нощи.
Както досега.

за звездите- чу ли!


http://vbox7.com/play:1b6f9ced&start=171&r=emb

Звездите парят, от липсата...
на дъжд, на думи и на теб.
Звездите ми изгарят, от повече,
а не от малко, и нищо не е в ред.

Но няма да ти пиша, и няма да звъня.
И няма да съм сто и първата.
Ще си обичам до звездите, и ще ги редя
а на обратно ще мълча. С тъга загърната.

А нощем полудялата луна..
ще кърши на звездиците лъчите,
за да ги забие в някоя сърна,
която не е сбъднала мечтите ти.

Звездите, без лъчи- незнаеш, са слънца,
а ти обичаш слънце да редиш?!?
Пъзели на хиляди и хиляди лица-
по кожата на лунната сърна лепиш..

Звездите нямат нужда, и желания,
звездите просто си... блещукат.
Звездите имат своите сияния
и за тях единствени си съществуват.

Не казах ли, че пиша за звездите?
Не казах ли, че бягам от тълпи?
Не казах ли? Не ми мълчи! В косите...,
заплетох няколко отминали тъги.

Звездите.., те звездите пак- не падат.
Но ти не си виновно.. Все така.
Безсмъртен си, а смъртните да страдат!
Не вярваш в моето Единствено. И в Сега.



споделени нощи /и сутрини/

 Леден трон ( Камбани от тъга) - 3 в 1
***** 
Звън, на някакви камбани,
а пеят или плачат
никой не разбра.
Но пък накуп събрани,
глутница от вълци
пяха на вечерната звезда.
Защото пълнолунието падна
на дъното на
кладенец дълбок
и няма светлина, а само рани
по кожата им.
Лепкав мрак без срок.
Ще бъде мракът
тъмен във очите,
в миражи нощни-
черна светлина
И с всеки звън
отровно гладък,
в камбаната и вълчата следа
във черните следи
дълбае
една отронена сълза...
Следи от нокти,
и от ледена стомана,
бъди ми тънкия, наточен нож.
Закаляван с отвара-
кипяща и уханна,
изкован в такава пълнолунна нощ.
А аз ще бъда черното крило
на гарванка,
прокълната с магия
да грачи нощем дрезгаво.
Защо?!
Дали душата си
във бездната да скрия?
Душа във сянка
Крал без замък
на трон от лед
замръзнала печал
И ето там ковачът
царедворски
кове... последната съдба.
Той знае по- насетне
пътя-
последният му удар
е Смъртта.
******
Sky & Gent & Indi



Lythenlaen&skyblueirina

Различна ли си? Имам ли вина,
че тоз бръшлян отровен те обвива
и вие се - тъй зъл като змия,
за да ухапе болката ми жива?

Различна ли?! Аз винаги съм друга-
веднъж съм буря или нежен балдахин,
но ти кажи ми черната съпруга
или аз съм твоя цвят отровен и любим?

Повяхват думите и вятър ги отнася-
цветчета беладона. Как горчат!
А тази нощ ти пак си тъй прекрасна,
че страст и грях в краката ти лежат.

Лежат си те- убити бели птици,
и ти ли искаш с тях да полетиш?
Дали ти казах- с черните девици
не можеш като с мен да съгрешиш?

Не ще политнат, щом си ги убила.
А мен примамваш като пеперуда
с фалшива светлина. Как губя сила,
а твоя огън, всъщност е заблуда.

Не ме проклинай- отровата лекува,
опият съм с уханна светлина.
Но не прекалявай, много ще ти струва
цяра, огъня и твоята душа.

Подай ми длани, пълни с нежност чиста,
дори да носи смърт, ще пия пак.
И недописан да остане листът
на моя луд живот. Обвий го в мрак.

Така да бъде- но ще пиеш бавно-
глътките ще парят огън с лед.
Щом избрал си да умираш славно,
ще те обичам и ще си проклет.
 

Дарога сна Мельница


http://www.youtube.com/watch?v=eEEuPlDZcNE&feature=player_embedded

Налей еще вина, мой венценосный брат,
Смотри - восходит полная луна;
В бокале плещет влага хмельного серебра,
Один глоток - и нам пора
Умчаться в вихре по Дороге Сна...

Налей ми още вино, мой венценосни братко!
Виж - изгрява пълната Луна
и в чашата се плиска влага-опияняващо сребро.
Последна глътка и е време
да изчезнем във вихъра...
по пътя на съня

По Дороге Сна - пришпорь коня; здесь трава сверкнула сталью,
Кровью - алый цвет на конце клинка.
Это для тебя и для меня - два клинка для тех, что стали
Призраками ветра на века.

По пътя на съня - пришпори коня,
тук тревата блесва на стомана
и кръв - ален цвят по върха на острието.
Това е за теб и за мен.
Две остриета за тези, дето станаха
призраци на вятъра за векове

Так выпьем же еще - есть время до утра,
А впереди дорога так длинна;
Ты мой бессмертный брат, а я тебе сестра,
И ветер свеж, и ночь темна,
И нами выбран путь - Дорога Сна...

Да пийнем пак - има време до утрото,
че дълъг е пътя ни напред,
ти мой безсмъртни братко, а аз съм ти сестра
и вятъра е свеж, нощта е тъмна,
а нашия избран път е пътя на съня.

По Дороге Сна - тихий звон подков, лег плащом туман на плечи,
Стал короной иней на челе.
Острием дождя, тенью облаков - стали мы с тобою легче,
Чем перо у сокола в крыле.

По пътя на съня се чува тих звън
на подкови, като плащ легна на плещите ни мъглата.
В корона се превърна скрежта по нашите чела.
С острието на дъжда, със сянката на облаците -
станахме ний по-леки от перо в соколови крила.

Так выпьем же еще, мой молодой король,
Лихая доля нам отведена;
Не счастье, не любовь, не жалость и не боль -
Одна луна, метель одна,
И вьется впереди Дорога Сна...
... Дорога Сна

Да пийнем пак, мой млади кралю!
Вихрена съдба ни чака нас;
Не щастие или любов, не жалост или болка,
само Луна, само снежната буря.
И се вие пред нас пътя на съня, пътя на съня...

По Дороге Сна - мимо мира людей; что нам до Адама и Евы,
Что нам до того, как живет земля?
Только никогда, мой брат-чародей, ты не найдешь себе королеву,
А я не найду себе короля.

По пътя на съня, подминавайки света на хората,
какво ни вълнуват Адам и Ева.
Какво ни вълнува, как живее Земята.
Само че никога, мой братко-вълшебник,
ти не ще си намериш кралица,
както и аз няма да си намеря крал.

И чтоб забыть, что кровь моя здесь холоднее льда,
Прошу тебя - налей еще вина;
Смотри - на дне мерцает прощальная звезда;
Я осушу бокал до дна...
И с легким сердцем - по Дороге Сна...

... по Дороге Сна...
... по Дороге Сна...

И за да забравиш, че тук мойта кръв е по-студена от лед
моля те - налей още вино!
Виж - на дъното блещука звездата на разлъката.
Аз ще изпия чашата до край
и с леко сърце ще се понеса по пътя на съня
… по пътя на съня
… по пътя на съня

Автор Andromaha (Белла )Пиши « ...още »
Заглавие Дорога сна
Категория превод
Подкатегории Песен, от Руски

 


объркано


Ела, аз идвам вече уморена,
чак листата ми болят.
Докосни ме- дълбоко упоена,
и като за своя малък принц
житата ще звънят...
Ела, омайна моя и .. отровна.
Закрии очите ми с мъгла.
Несъм ни мирна, ни покорна,
затова пък имам си крила.
И сънищата- меки котки,
се сгушват в нежен балдахин.
Сънуват теб.. и бели лодки-
а дъжда е светло син.
Знам, че бях си обещала,
знам, че няма.. И какво?
Щом аз неспирам да си го мечтая
ще бъде жив, и ще ме прегръща..
Все едно!

къде ме водиш...

Спокойно, нищо лошо няма да се случи
река от мед и масло, и от тъмен кофеин..
-Къде ме водиш? -Не се плаши, ще се получи.
Виж- дори помежду ни облака е светло син.

Спокойно- стъпка, две, подай ми твоята ръка-
сега напред- възможно е светът да бъде твой!
Не ти трябват за живота толко много сетива.
-А как да видя? -Довери се на водача свой!

Не се плаши- тъмнината никога не наранява.
Не тя е тази, която реже като сякаш остър нож..
-Виж светлината! -Лъжеш се, че те дарява,
но после винаги си взима данък- за разкош.

Сега се влей, опитай тази мека тишина,
стани частица сън и после в съня се събуди!
-Не е реално! -Реално е в другата Земя,
където духа в битката над материята победи.

Наметнал тъмен плащ поведе я напред,
разказа й, как няма всъщност идеал.
А тя не спря да пита, в стиховете ред по ред,
къде ме водиш и защо света наоколо е спрял?

Край тях дъжда ефирно танцуваше в мъгли,
а залеза с изгрева се сля в сивкава дъга.
В едно неясно бъдеще Земята спря да се върти,
подпряна с лостове човешка злоба, завист и злина.

за луната и няколко други

Часът- приблизителен, луната- красива-
тъмна прилепка бродира нощта
и облаци, седем, на нея партнират,
когато завдява от комета опашката. Да.
Бродира рокля в синьо, с турнюр и звезди,
и много снежинки с нежни листа,
едните сребристи, а звездите с бодли,
премяна за тяхната нощна Мъгла.
Тя простичко- трябва, да бъде красива,
когато по стъмната кула- живот,
затича по стълбите- боса, а нагоре завива
пътеката и спира до изгрева нов.
Момиче, ти искаш да знаеш, че утре..
..ще има, че може би ще. Но нима!?
В живота някой днес, сам, умира,
а някой се ражда. Сигурно само утрето е.
Също и аз ще бъда красива, с луната,
със звездите..- за някого да.
И също като всичките ще си отида
когато изгрее друга, прекрасна зора.
 

Истината за лятото

Лятото всъщност е страшно ревниво
и на тръгване събира обратно,
всичките си обичи, раздадени свенливо,
и топлината си, подадени за кратко.

Затова е! Просто си тръгва и толкова.
Не винете всички бели маргаритки.
Любовта е сляпа и на лятото лесно е,
да си вземе всичките хиляди усмивки.

А хората наивно вярват, че после,
настъпва есен. И падат листа.
Това са лихвите. Ти своята внесе ли?
Затова е. Не търсете вина в цветя.

На есен Лятото сяда сред свойта ливада,
наоколо шарят безброй сърца и сърца.
А Любовта сляпа ръцете протяга-
продава кибрити и цветчета тъга.

Е.. Някъде.. Чак...

Нощем Морето е винаги.., друго.
С вълните по пясъка пише си стих
и после като всеки поет композира
соната от своя влюбен диптих.

Морето, знаеш, е по романтичен,
от Рицаря влюбен в Бялата дама,
Морето- той е така.., нелогичен
затова я чака за среща в пижама.

Той е сигурен, че Тя го обича,
защото брой по морски звезди.
Маргаритки си няма, но кой би отричал
цветята объркват човешки съдби.

Когато се срещнат- той преговаря,
ще пусне в небето й залез с мъгла.
Небето е нейно- а той пожелава-
и чайките правят за нея слънца.

Играят на дама, в топлия пясък,
за лампи запалва й 3 чифта звезди
Така ще отмине нощта- смях и крясък,
когато се гонят, а той я настига. Почти.

Улисан в очите й, вече унесен,
почти е забравил да пусне изгрева /пак/,
така замечтан, тананика си песен.
За нея.. Когато.. Е.. Някъде.. Чак...

за важните думи

Ще спра да ти пиша..., щом ти си свободен
и как да те вържа?- незнам да деля,
непоисках да бъдеш, като всичките хора,
но ти си.., затова по-добре да мълча.

Гордостта ми.., това са тежки окови-
обичта е с крехки, птичи крила.
Толкова ти писах, с руни по себе си,
а ти..,ти ненамери и миг за това.

Ще спра да ти пиша.., а капят звезди,
морето от тях е толкова синьо,
те са несбъднати, нечии мечти,
а ти вярваш, че падат.. Това е наивно.

А сигурно няма и как да  узнаеш,
че желания стават само ако,
ако загледан в звездопад сам пожелаеш.
Думата тук е пада, не капя. Защо?!

Навярно ще пиша за нещо различно,
за вятър, морета, трева и цветя.
Или за чрните припепи. По е логично.
За  звяра, за хората и за снега

никъдеТо

За моето Никъде се тръгва по здрач,
когато от дърветата капят топли елмази,
когато един тъмен, безплътен  ездач
пуска черния кон сред полята да гази.

С него се стига до моето  Никъде,
с лилава мъгла по стъклата и желязна ограда,
по която бял олеандър увива се...
Не го приближавай и никой не ще да пострада.

А отпреде в двора разсте трепетлика
в клоните спи и сънува вятърка  зла.
Ако я събудиш със сигурност тя ще опита
с длани и нокти да роши и твойта коса.

Зад тях си отглеждам трева- детелини
те всички са само с четри листа,
с букет за съседа- чистач на комини
на белия старец, в здрача нося частици зора.

В дъното, в двора, на стария бор
снежинките зъзнат в малка къщурка,
а няколоко клона надолу един сив котарак
на здрача на лятото, тихичко мърка.

Отдясно са макове в кърваво лято,
със семки забрава  и дъхав жасмин.
Отляво на мраморен плот е разлято
цветчето на розата, за Звяра един.

В моето Никъде расте още бръшлян
по колоните на стария вход се е вплело,
а горе над стряхата, до моя таван
грифона в гнездото бди- сърцето ни смело.

До моето Никъде се стига след два,
когато и гарванът каца в дланта ми.
Тръгни си преди да се свърши нощта
 за Звяра огъня пазим с вълка ми.