щом

Щом не ме поиска в бяло,
ще дойде за тебе- черна отрова
татуирана с мак по цялото тяло
с руни за душата ти- тъмна прокоба.

Сутрин, щом слънцето пак се усмихне
във вената му устни да впия.
Да не може да мами, блести, да не иска
за себе си - тебе да скрие.

И сетен дъха му- проклето слънце
в облъчен гняв над проклетите друми,
да изстине, разплискан в гарванов грак.
Нека несмее да стои помежду ни.

Пердета- решетки на твоя прозорец
дъха ми- омаен отровен бръшлян.
Осъждам те- нека не си миротворец,
а аз да съм твоя тъмен зандан.

Кафето, по залез, с капки от кръв,
в краката ти, мъркаща, бавно да пия.
Горещо.. И повече! Луната е стръв,
на нея любовна песен вълчицата вие.

Отрова съм. Вените бавно пулсират,
а в мене кръвта изкипява на дим.
Не искаш да бягаш?А дните ти бавно умират
в ръцете ми.. Щом избрах да бъдеш един.

един безсмъртен

и шепа светулки..
***

Пролетта тиха дойде,
а после си тръгна без шум.
През гората в лятна премяна
извива се речният друм.

В ръцете с шепа светулки,
и гривна, от жасмин и от трън,
край тебе отново минавам-
невидима. Ти моя си сън..

Пази се, че често кошмари сънувам
за звяра единствен и за..
За розата с мъртвия блясък
за това, що ще е "след това".

Но има безсмъртни, нали?
И те всъщност през цялото лято,
пускат светулки... Хайде кажи!
За да ги има предлагам ти злато.

А когато изникнат снежинки
и моята зима шепти,
от светулките правят прашинки
и в небето ги пускат да бъдат звезди.

Затова в жаркото лято,
в безсънните нощи и дни
по звездите камъни мятам,
за да се случат всички мечти.

За да има безсмъртен един,
защото някак си много го искам,
да има един- не сломим,
за когото аз да съм блясък..

 

тогава

Тогава небето е кашмирено и меко,
вечерно, и на него облаците кротко спят
като мъртви пеперуди сред полето,
а цветята в бдение над тях мълчат.

Небето диша леко, в хрипове се дави,
но невали, забравило е как, а някъде далеко
луната му последният покров му прави
от нишките, с разплетения от сърцето злак.

И невали- само колко невали!
Падналите ангели насочват тежки арбалети,
към небето- само миг и после няма да боли,
и ще има дъжд над земите с богове проклети.

Товага, черни абаносови коне ще тичат
по мойта плът, с гриви бесни страхове
опитвайки се с бяс от кожата да заличат
теб, мой звяр,единствен ти във всички светове.

Невярваш, а неискаш и сам да чуеш..
Какво пък. Стреляй! Песен е за моята луна.
А някой беше казал, че вълчица да надвиеш
е нужно повече от кървав нож и от стрела.

Незнам защо така и непоиска, не научи,
а и не поиска да усетиш мрака нежен и дъжда..
Така сега незная кой си и къде се скиташ,
в тревата мокра чакам, и сама ще продължа.

Но след като умре небето.. Тогава как?
Тогава ти дали ще се научиш, че сърцето,
без крила и без дъга повяхва в краски сиви.
Тогава ще получа ли на камъка си твоя знак?

Nightwish - Angels Fall First

Angels Fall First

An angelface smiles to me

Under a headline of tragedy

That smile used to give me warmth

Farewell - no words to say

beside the cross on your grave

and those forever burning candles

Needed elsewhere

to remind us of the shortness of our time

Tears laid for them

Tears of love, tears of fear

Bury my dreams, dig up my sorrows

Oh, Lord why

the angels fall first

Not relieved by thougts of Shangri-La

Nor enlightened by lessons of Christ

I'll never understand the meaning of the right

Ignorance lead me into the light

Sing me a song

of your beauty

of your kingdom

Let the melodies of your harps

caress those whom we still need

Yesterday we shook hands

My friend

Today a moonbeam lightens my path

My guardian

http://www.youtube.com/watch?v=Fu59QQ0qzL0&feature=PlayList&p=EB9392874059EDBD&playnext_from=PL&index=0&playnext=1

 Ангелско лице ми се усмихна

Под трагичен надслов

Тази усмивка ми даваше топлина

Сбогом - нямам какво да кажа

До кръста на твоя гроб

И тези вечно-горящи свещи

Бил си нужен другаде

За да ни напомнят за краткостта на нашият живот

Сълзи, пролети за тях

Сълзи от любов, сълзи от страх

Погреби мечтите ми, изкопай тъгата ми

О, Господарю, защо

Ангелите падат първи?

Не ме успокояват мислите за Рая

Няма просвещение в поученията Христови

Никога няма да разбера кое е правилно

Незнанието ме отвежда към светлината

Изпей ми песен

За твоята красота

За твоето кралство

Позволи на мелодиите на твоята арфа

Да погалят тези, от които още се нуждаем

Вчера си стиснахме ръцете,

Приятелю мой

Днес лунните лъчи осветяват пътя ми,

Пазителю мой

уф- пак рицарско

Какъв рицар, но моля Ви, спрете!

Що за чудо- убихте ламя!
А кръвта и по моите длани...
Но какво беше сторила тя?
А следи ли? Следи се оставят,
след конете- моите черни коне!
По четрите посоки разкъсан,
не ламята, човек по-добре!
Таз нагласа- "убиите ламята",
беше грешка- помнете това.
Този звяр е от правдата свята,
по-обичан, любим на света.
 

прах и пепел

Луната се престори на сърп,

а после на бяла монета,

принцесите продадени на търг,

проклинат ориста проклета.

Добрия убива после ламята,

и сипе се люляков дъжд,

над корона красяща главата,

и става милорд всемогъщ.

Това е по принцип. В сказки,

с много фанфари и звън.

На бала, в дванайсет, зад маска

късмета пристъпва отвън.

В края "живели щастливо",

но кой ли чете "след това"?

Героя се усмихва  свенливо,

но трудното почва  сега.

И луната е скъсана кърпа,

с която се бършат ъгли,

сивотата ревниво задърпва

щастливи прашасали дни.

прикованo с меч

И никога, за да не свърши

луната прикована е с меч,

нощта така е вплетена в окови,

а предречена е безпощадна сеч.

Красиво е. И няма да е вечно-

облаци в коприна, полъх мек,

светулки гаснат над студеното олово,

присветват падащи звезди- безчет.

Една илюзия, красиво издълбана

на пейката, до бора стар,

за да помни, за да зная че я няма,

и че отровата е всъщност цяр.

Пусни до мен змията си отровна,

за отплата сини пеперуди ще ти дам.

Немога да съм и любима и покорна..

В края знай, че всеки смъртен... умира...всъщност сам.

обич

Да знаеше как се губя по тебе

ти моя песен за светла дъга,

да знаеше, че за тебе небе съм

и галя се в тези цветове с тъга.

Да знаеше как в нощите тихи,

в съня си те виждам в далечна гора,

но няма съм птица, на тебе безлична

с моите сиви, а не цветни крила.

някакви летни мечти- от играта в краството

Трепетликите крайречни косите си пилеят

омарата трепти край тях в неспокойство

познала тайните им, а самите те несмеят

атлазения вятър да помолят за покорство.

Лятото усмихва им се. Есента пък закъсня...

Полека-лека на гердани нижат им се дните-

леки бисерни мъниста- коя от тях ще избере?,

а накрая едва ли ще си спомняш трите

жадуващи за ласките и силните ръце.

питай

Това лято падат много снегове, градушки,

и веят много бесни, ледни  урагани.

Цвятата, твойте рози са обвити в страхове,

и скреж полепва в утрините по дланта ни... 

Незнаеш ли? Дори не се досещаш..
Попитай вятъра, и питай синята река. 

В очите огъня, неказвай, че не си усещал,

преди да падне сивата погубваща мъгла.

Следите се извиват и се губят в сивкав здрач.

Неможеш да ги следваш с поглед раздвоен.

Времето е враг и е много бърз ездач,

за да го стигнеш трябва повече от плач стаен.

Защо ли ти е твоето безсмъртие?

Като на много дълго празно време си обречен.

Да си с всички, но в едно безмълвие,

в което всяка нежност е всъщност цвят посечен.

Зашо непиташ? Сам света ти няма да ти каже,

защо ли пак вали в тягостните, тихи часове.

Попитай, още има начин да ти каже,

как да  имаш птицата отлитаща към ничии брегове.

 

две черни пеперуди

Здравей...


Червени маргарити, влюбени очи,
и две черни пеперуди кацнали на длан,
това не могат да го имат други,
това е всичко, дето мога да ти дам.
Деня вали с много тънки, светли дъждове,
за да измие всички думи, дето ти мълча.
А ти не ме и питаш, забиваш страхове,
в гордостта ми. Не може да е толко зле..
По изгрев на масата залагам дните,
и цяла нощ изкупвам ги с писъка на грак..
В огледалото зад мен заключила сълзите,
които няма да ги видиш. Просто няма как.
Проиграх ги, проиграх и цялото си злато,
проиграх и няколко от ваш'те богове,
не ме е жал за тях- запазих  всичко свято-
едно единствено и неоткъснато цветче.
И тези черни пеперуди с изумрудени очи.
И всичките ми бесни, тъмни страхове,
заплитат мрежи от светкавици- вали,
тежък дъжд, в моя и над твоя... светове...

 

биле

Полуздрач и грак на гарван в мъглата

заплела в мрежите си тихата гора,

в която вплела биле бяло в косата

сипе нежна ласка непокорната река.

Покрай притихналите трепетлики в мрака

по камъните стъпките й са заспали,

а тя единственният все още чака-

в когото до разсъмване да се погали.

Писано е, ако слънцето ги срещне двама

да ги превърне в река и вятър-

от косите й по-дъхави за него няма,

за нея няма по-небрежен, мил и силен на света.

Всъщост тя е една от многото- момиче,

нежно цветЧе, нощна обич и несбъднато небе,

единстената на единствения за да се нарича,

биле- гергевка, тръгнала е да му набере.

 

жасмин и люляк

 

Отронва се жасминов цвят,

в една безумна и безлунна вечер,

оставил си дамгосан твоя знак

на рамото ми. И така си ми предречен.

Да си слънцето, което рони,

цветчетата безмилостно в деня,

и още вятъра безшумно гонещ

аромати на илюзии в ноща.
 

И още люлякова нощ с дива страст
и лед в утрото разхвърлян,
и също и подслон  под нежен храст
и мечтан и после пак отхвърлян.