тогава

Тогава небето е кашмирено и меко,
вечерно, и на него облаците кротко спят
като мъртви пеперуди сред полето,
а цветята в бдение над тях мълчат.

Небето диша леко, в хрипове се дави,
но невали, забравило е как, а някъде далеко
луната му последният покров му прави
от нишките, с разплетения от сърцето злак.

И невали- само колко невали!
Падналите ангели насочват тежки арбалети,
към небето- само миг и после няма да боли,
и ще има дъжд над земите с богове проклети.

Товага, черни абаносови коне ще тичат
по мойта плът, с гриви бесни страхове
опитвайки се с бяс от кожата да заличат
теб, мой звяр,единствен ти във всички светове.

Невярваш, а неискаш и сам да чуеш..
Какво пък. Стреляй! Песен е за моята луна.
А някой беше казал, че вълчица да надвиеш
е нужно повече от кървав нож и от стрела.

Незнам защо така и непоиска, не научи,
а и не поиска да усетиш мрака нежен и дъжда..
Така сега незная кой си и къде се скиташ,
в тревата мокра чакам, и сама ще продължа.

Но след като умре небето.. Тогава как?
Тогава ти дали ще се научиш, че сърцето,
без крила и без дъга повяхва в краски сиви.
Тогава ще получа ли на камъка си твоя знак?