питай

Това лято падат много снегове, градушки,

и веят много бесни, ледни  урагани.

Цвятата, твойте рози са обвити в страхове,

и скреж полепва в утрините по дланта ни... 

Незнаеш ли? Дори не се досещаш..
Попитай вятъра, и питай синята река. 

В очите огъня, неказвай, че не си усещал,

преди да падне сивата погубваща мъгла.

Следите се извиват и се губят в сивкав здрач.

Неможеш да ги следваш с поглед раздвоен.

Времето е враг и е много бърз ездач,

за да го стигнеш трябва повече от плач стаен.

Защо ли ти е твоето безсмъртие?

Като на много дълго празно време си обречен.

Да си с всички, но в едно безмълвие,

в което всяка нежност е всъщност цвят посечен.

Зашо непиташ? Сам света ти няма да ти каже,

защо ли пак вали в тягостните, тихи часове.

Попитай, още има начин да ти каже,

как да  имаш птицата отлитаща към ничии брегове.