спомени

Не помня откога не си,

рисувал фрезки по ръцете ми?!

На яве, вярно,  никога не си,

но в съня ми нежно е сърцето ти.

И в очите имаш повече магия,

с дъга завръзваш моята коса,

смеха разлива се, а аз го пия,

като жаден въглен за вода.

А днес мълчиш тека.. безветерно,

и бродира Тъмнината с тишина.

Строиш ми клетка, сребърна,

и обричаш ме на дълга самота.

Не помня откога не си ме гонил,

в дивите  на лятото треви,

и откога за милост не си молил

мълниите в немирните коси.

Не чуваш ли, Ноември ни покани!

На бал. Да излезем двама за ръка?

Да чуем празнички камбани,

да пием лудо вино в смях и ...затова,

не помня беше ли, ли го измислих,

не помня сън ли бе, или на яве се яви,

не бе човек, на звяр те аз орисах,

на Звярът с най- топлите очи.