Ири

Наричат ме Ири, но съм кръстена Ирина. Ще Ви разкажа за себе си в трето лице, защото ми е по-лесно. Спомените имат способността да убиват и понякога е  по-леко да го разкажеш все едно не е станало с теб, а с някого много далеч, когото никога няма да имаш нещастието да познаваш...

*началото *


       Ирина е родена в сезона умиращата зима, някъде призори, в семейство на дребен лорд. Но това не е важно. Отгледана е от многобройната и непрекъснато меняща се прислуга на малката крепост и поради това има пропуски в образованието си на дама. В действителност откакто навърши 7 години предпочиташе сутрин да излиза със сивото си куче Чахи и да се скитат до залез в близката гора. Така се запозна с Калята. Двете събираха билки и варяха чай в колкочещия казан над камината, в малката дървена къщурка на циганката. Пееха песни за земята и живота, и лекуваха хванатите в капани диви животни. Говореха с тях. Понякога, не много рядко им се случваше да се засекът с ловците на баща й, и тогава спасяваха живота си в лудо тичане по ускойните скали и пещери над селото. Вечер в голямата зала слушаше разкази за вещицата и отрочето й, как били направили магия и капаните хващали самият Вятър. 
Всичко това можеше да продължи до днес, ако в средата на лятото Каля не беше изчезнала. Това се случи в деветата година на лятото. Ири тъкмо се беше откраднала няколко кифли от кухнята, за да отпразнуват 18-ят и рожден ден, когато завари вратата отворена, а къщата празна. Каля бе обещала на този ден да я научи да вдига мъглите и да краде време от Времето. Приборите бяха подредени на лавиците, леглото оправено, пода пометен. Нямаше и следа от борба или кръв. Липсваше само чантата за билки и малката дървена кутия със спомените на циганката…. 
  Ето, че не беше останало време да научи заклинанията за мъглите, не беше отпразувала най- важната си годишнина, както не беше имала време да опознае майка си. Проклетото време!!! Трябваше да го намери и да си открадне мъничко докато Той спи. Ири бяше чувала, че Времето спи някъде високо в планината, в пещера скрита под водопада откойто извира дъгата. Трябваше да го намери! 
И тя тръгна…
*звярът*
   След няколко години скитане от село на село, Ири все още не бе намерила Планината на Времето... Всяка вечер край различни огньове разпитваше и млади и стари, ала никой не знаеше посоката.  Тя обичаше да слуша разказите на различни хора, да се среща със всякакви същества и да помага както и когато може. За това тя получаваше я топла вечеря, я някоя стара вещ. Така се сдоби със стар и странен меч, който нарече Машиара. Думата я хареса, бе я чула от един Стражник от охраната на Айез Седай. Означаваше.. всъщност за сега няма никакво значените какво означава. С него можеше само да реже храсталаците в горите, защото на дамите не се полага учител по оръжие... Веднъж се опита да се защити от едни разойници с него. Случката е уникална, поради факта, че единствено поражение което успя да нанесе бе върху седлото на единият от нападателите.  От тогава Ири си имаше Вятър- сивият кон, благодарение на който успя да се измъкне невредима. Но да се върнем към вечерта на празника за края на лятото. 
   Край последното село, където я отведе пътеката имаше бивак от няколко фургона теглени от биволи. Личеше си че хората са търговци привлечени от възможността да продадът някоя вехтория. Стокоте бяха грижливо наредени в средният кръг фургони, където сновяха многество селяни,  а животните вързани край една мътна локва в северния край. От там се извиваше диво мучене. Един от биволите лежеше в калта и пречеше на другите да пият.
- Какво става тук? Хайде махнете това животно!- крещеше някакъв добре облечен човек. Явно беше водачът на търговците, защото тутакси няколко души отидоха и започнаха да бучкат с пръти черното жовотно. 
Ири се доближи тихо. В сумрака се виждаше отгомна порезна рана на гърба на животното. 
- Отдръпнете се, моля- казя тихо тя и запристъпва напред. В очите на бивола искрешe смъртта. Миришеше на смърт. - На това същество неможе да се помогне. Кой го наряза така? Що за стопани сте, да се държите така!
И защото под качулката седнала на огромният кон Ири изглеждаше повече като свободен войн, бе поканена край огъня, за да чуе историята... 
- ... и тогава онова чудовище ни нападна в гората. Тукашните го наричат Моруeн. Разказват, че светел за да примами плячката си. Добре, че беше това животно защити и нас и биволиците- разказваше разтреперан единият човек- А като Ви гледам Вас, господине, не знам да посмея ли да Ви замоля да дойдете с нас по късно да го убием! Това чудовище ни е хвърлило око. А колко деца са изчезвали от селото... Една стара жена ни разказа, че... - Ири остана с качулка спусната ниско над очите. Виждаха се само сребръните отблясъци в зениците.
   В полунощ, когато танците спряха и луната се показа пълна над стана по- смелите търговци се въоръжиха с здрави сопи и вили, и  тръгнаха  към гората на изток от селото. Нито един човек от групата не успя да спечели доверието на Ири, затова тя яздеше леко встрани. И тогава Той ги връхлетя. Оромен и ужасяващ Звяр, препускащ към скупчените търговци. Сивият кон инстинктивно се обърна в обратна посока и понесе безпомощната си ездачка си далеч от опастността.  Бяха свикнали да бягат. 
Ето, че чудивището ги настигаше. Беше преминало през хората и се беше понесло след коня със забита вила на гърба.  Ири затвори очи за миг и когато го отвори го видя. Той ги беше изпреварил и изчезваше между дърветата оставяйки кървава диря. 
Това беше странно. 
Когато се върна към бивака, чу разказ за смялият рицър който отвел чудовището в дълбоката гора и го съсякъл. Ири не посмя да се покаже, а тръгна в противоположна посока. Все някъде щеше да има ново село край пътя.
Призори стигна до един поток и спря. Коня пи вода и почна да пасе кротко. Значи нямаше хора наоколо. Животните усещат опастността. Но имаше нещо сред натрошените скали нагоре по реката. Беше то- Той. Моруенът със забита все още вила. Странно, хората разказваха, че е с лщспи а аз виждам козина, но пък трябва да е това, защото под черната козина, покраиваща тялото пробляскваше червена светлина. Беше паднал край водата и гледаше унило как разни животинки идват на водопой и си отиват. 
Какво направихме, ние хората! Ири отново откри добрината скрита под многото пласта козина и грозната муцуна....

Натам историята продължава банално и ще Ви я спестя. Ири остана при него стана жената на Звяра, и затова получи своето the priceless. Живееха далеч от хората. Моруенът се оказа един от мутантите, поразени от чумата върлувала преди 20 години тук. Спомените за човешките му детски години избледнявали с всеки отмиращ сезон. Но затова той ще ви разкаже. Може би...  
 Но това не е прказка и не свършва с "живели щастливо 100 години". Звяра си остава звяр. А Ири искаше да са заедно, искаше да има повече време, в  което да се скитат и да се смяет... Отново вечният й враг- Времето. Отнемаше й всичко, което обича. 
 След 8 години настъпи пролетта. Ири неможеше вече да чака. Всеки ден, щом Звярът излезеше и тя тръгваше да търси проклетата бърлога на времето. Сега копнееше още повече да го намери. Тряваше й време!!!


*срещата*


"Всичко си има цена" бе казала някога Калята. "Знанията се заплащат с отговорност, преданността с измяна, добрината с лицемерие, обичтта с болка. Ако ти покажа пътя, ще можеш ли да опазиш себе си?" Ири тогава не я разбра, но сега знаеше. Колкото и малко да бе научила от вещицата, вече си плащаше..  Искаше й се да знае и може повече, да дава повече и да не се колебае при избора. 

В средата на лятото Ири се скиташе в края на гората. Звярът не се бе прибирал със седмици и тя имаше време. За пръв път да не тича обратно. Тя го усещаше, че е добре и знаеше точно кога ще тръгне към нея. Надяваше се и с него да е така..
От края на гората та чак до нивите на хората се прескачат тринадесет възвишения, със закътани поля помежду им. Димът от огъня се открои на синьото небе като тънка сива черта. Няколко души седяха приведени над някакви странни рисунки. Ири тъкмо се канеше  да ги подмине  в сенките, когато я видя. Чиста, силна и жива душа, толкова позната и близка. Душата беше там. Сред седналите край огъня.