няма нищо невъзможно /Когато вятърът заплаче сред тръстиките/

Няма нищо невъзможно
/ Когато вятърът заплаче сред тръстиките/

Вечер е тиха. Луната се крие

плашлива в листата. Шуми,

и шепне, вятъра. Есен е и бие

сърцето тревожно в мрака.

Свита на топка, в тревата от злато,

душата очаква лоша поличба.

Прилича на котка. Родена в лято,

която не знае какво значи зима.

На есен когато небето се мръщи

когато капките падат сърдити,

се свива и тръпне. Чака да свърши,

но усеща че лошото тепърва ще иде.

Блатата се пълнят, но съхне тревата

тръстиките веят тревожно коси.

Сърцето усеща нещо във вятъра.

Носи се, шепне, безмълвна мълви.

Кога за последно се смя до полуда?

Кога се сбогува със свойте мечти

Кога бе щастлива. Сега в заблуда

прикриваш в смях свойте шепи сълзи.

Вечер е тиха и вятъра плаче.

Вятър ли беше. Не беше жена.

Кога в блатата изгуби душата си.

Тя беше тръстика. Дойде есента.

А беше момиче. И пееше,

звънко, косите й бяха диви треви.

Но влюби я вятъра. За да го прегърне,

продаде гласа си . А той продължи.

Мегесница стара й каза"момиче,

красива си, дай красотата на мен,

а вятърът сам ще спре в косите ти,

нощем когато спре умотен"

И тя съгласи се- продаде си тялото.

Крехка тръстика със черна коса.

А вятърът вее и плаче- душата й

остана бездомна, като бяла луна.

Когато посегнеш да срежеш тръстика,

ще чуеш как вятъра плаче - "недей,

тя беше момиче, остави косите си,

сега аз съм с нея, а тя е с/ъс есента"