от учтивост

 

Вечер. Тъмнината бавно се разстила

по вените утихнали в градът

смълчан под облаците тъмни. Мълчалива,

нощта заема първа ложа. Надписи вървят.

Тежа ли ти? Сърцето ти скала е,

по нея драскам с нокти. Бликат кървави реки.

Но не ми помагай, от учтивост. То се знае.

Не ще ме видиш слаба. Силна съм, само отстрани.

Индигови петна в небето се разстилат-

тъмнеят облаци с мечти от кадифе.

Светкавица една. За миг замират,

а после в миг пронизва нечие небе.

Тежи. И тежко глъхне сред бетона

нечий спомен в бъдеще, мираж.

Не е далече, а сам, сама, бездомен,

бродиш в лабиринти- твоя авантаж.

Покриваш се с облаци, с вечната усмивка,

в гранит душата и отличен етикет.

Тежи ми, не че в миг роденaтата за миг умира.

Тежи фалшивото- капака в тъмното небе.