зад завеси

 Дъждът драска яростно по тъмните прозорци,
страхува се и той, от тъмното небе,
една светкавица с острите си нокти все го гони,
 да го хване и да съдере палтото му на две.

А хората нехаят и завесите си дърпат,
а той остава вън, уплашен, блед и ням.

Ти дали си като хората и тихо вътре,
четеш за някого известен стар роман?

Когато облаците станат пепеливи,
и мирисът на дъжд поглъща всичко,

разтвори за миг прозорците си  сиви

и пусни дъждът в сърцето си самичко.

С дъжда неможеш ти са си самотен, 

дори когато си на път студен,
дъждът приятел е, а и край теб бездомен

ще сяда и с теб ще помълчи, смутен.