днес

Слънцето слезе по склона на пръсти
и седна в тревата зелена,
като котето с бели тарлъчки
което все с мен се закача.
Загледа се в две незабравки лилави,
които шептяха на малката фея,
че пътеката още завива надясно,
но никой нестъпва по нея.
Че с времето ставало нещо,
че вече на трънка прилича,
че има и нещо зловещо
в новата "модната" прилича.
И много принцове някак си има
и всички са чудно красиви,
тропат с крак наумят ли си нещо
и събират си птици чупливи.
Обаче принцесите станаха войни,
красиви и силни, с къси коси,
накичени с ножОве, брадвите бойни,
дълги рапири, смъртоностни очи
  А Звярът някак съвсем е изчезнал.
Само някаква празна безветрена нощ.
Дори и Смъртта- съвсем е зачезнал.
бездушни са живите. Дори няма лош...
И с всичко това топи са магия
и пие я жадна нащ'та земя.
В сърцето на феникса дреме стихията,
и ние с нея ще спим засега.