А Залеза отново седнал е със Здрача,
на чаша с червено, разпиляло се сред тъмното небе.
Единият въздиша по Зората сребърна и бяла,
а другия подир Вечерта, в изтръпналото вечерно море.
И вятъра косите на тополата ще сплита,
и си играе с нея, като влюбено момче.
Реката гони Хоризонта, и в него устните ще впие,
в мъглите от копнеж, капките роса да му поднесе.
Но Слънчевият Ден, Зората цяла притежава,
а Мракът е венчан, откупил Вечерта.
На Здрача/Залеза, какво ли му остава,
освен една наздравица и чаша пълна с тъга.
Само в мигове, когато Времето свенливо,
унесено застива и поглежда настрани,
в безвремието невъзможни срещите се сливат
и двама са, и сянката в очите им блести.
Тогава смях на слънчеви петна проблясва,
и се разлива чиста, нежна топлина.
И спомена в очите сам се спотаява
сякаш от несънуван сън, зайчета петна от светлина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар