Някъде след два в час точно неопределен,
когато сенките на мечтите ми партнират,
аз се губя в тебе, тих, неистински, но не съвсем
и думите ми в твоите очи се взират.
А ти си тук, но не съвсем реално
забиваш гребена в моята разрошена коса:
сто пъти ще я срешиш за прощално,
на тръгване, за да се върнеш пак е нощта.
И с тихи стъпки капят капките тъга,
от прашец на феи, сплетен в косата,
и ромоли в мене мека синя светлина,
когато те измисля, но не напълно, в тъмата.
Незабравки по среднощно лунните пътеки
пилея, за теб, за да не ме забравиш, не съвсем.
Къс от сянката ти си откраднах, за да свети
на моята надежда, като диамант зелен.
Заключено в магията след два- преди разсъмване
едно омайно чувство с дъх на борови игли
ме завлича под водите ми, и пак помръкване
ще бягам и от теб, но не съвсем. Но не съвсем? Дали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар