цветето

 

Да ме беше бутнал в бездната, в реката пълноводна,
да ме беше дал на драконите, да ме беше дал.
Вместо да ме караш пак, отново да се влюбвам
пак в теб и пак отново. Не ти ли беше жал?

 В лилиум превръщаш ме когато си поискаш,
сама  претвръщам се в пясъчка в твоите ръце,
и разпиляваш ме по вятъра, а после ме притискаш.
Мечтая да съм трън забит дълбоко, в синьото небе.

А искам да изрязвам думи сред мъглата,
в облаците да поникват крехки стъбълца,
които не могат някак да пораснат долу на земята
сред менящите се сняг и радост, и илюзии и слана.

 Умея да докосвам като хладен вятър,
и безследно да изчезвам като утринна роса
А ти кога ще се научиш че не съм ти хладно злато,
а твое цвете разказващо ти приказки в нощта.

Защо си все мълча когато пак те пиша,
когато топля те с кръвта от своята плът,
защо не взема да си кажа колко много те обичам,
и че лилиумите за теб единствено цъфтят.