Рисувам дъжд по твоите клепачи,
а ти събираш в зениците ми яростни реки,
шептя ти нежно, като сляп капчук на пролет
а ти затваряш ме зад някакви врати.
Да вярно е- дъждът вали над всички
но за един единствен в шепот се топи,
сгушена в шепите ти когато пада мъртъв здрача
измии с водата своите гранитени очи.
Хиляда ли години да доказвам,
милиарди ли прашинки трябва да редя?
Неможеш в приказка ме разказваш нощем,
а мост да правиш край съседната река.
Нали не чакаш да те моля? На инат ще ти мълча.
Нали нечакаш да призная, че в дъжда,
че всяка капка на частици я разпръсквам,
и после в тях засаждам късове тъга.
Покълва нежност и погубващ мраз,
в локвите, в дълбокото, безкрайност и слана,
До теб за мъничко безплътно да приседна
виж капка дъжд от мен ти е полепнала в дланта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар