Подреждах сенките в свойта стая
когато падна къс от минали лета
намачкан и окъсан- само аз си зная
от кога го пазя- къс от топлеща тъга.
Сгънато в листо от нежна есен,
изсушено в страниците на дебел роман
светът тогава беше нощтна песен
просто заедно седяхме тихо там.
Защо ли се опитах да съм слънце?
Изпепелих цвятята крехки на деня.
Да бъда въздух, сянка, огън, зрънце,
а трябваше да бъда само негова луна.
Да съм зависимост- отровна светлина,
да съм клетва- вечна катовсяко зло,
да бъда сила, и упорство, и дори слана,
да съм незаменима. И добре дошло.
Сега подреждам сенкитете. А те се ронят.
Прогорени от ненужно много светлина.
Пуснах ветровете в две поскоки да ни гонят,
а бродирам топла и домашна тишина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар