Палачите ми - твоите тъмни страхове
на тях ли всяка нощ ме ти предаваш,
и браня се от тях с двете си ръце.
Не ще се дам - да ме прощаваш.
Камъни понасям леко. Но цветята не-
не ми поднасяй илюзии в целуфан.
Следиш ме, дебнеш ме, както дете,
поставило на пътя ми канпан.
Предателка наричаш ме небрежно,
за теб е нищо, но за мене е вираж,
който страшно бързо ме понася
към бездната зад сто и първия мираж.
Така рушът се мойте замъци от пясък
в които дреме звярът и една змия..
Предателка, а в какво ме обвиняваш?
Че някой е римувал влечуго с жена.
Не си ли слушал за лисицата и за житата,
за невидимото и за пътя към дома,
че за да се завърнеш от безкрая към вратата
понякога помага само болка на змия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар