Днес бе този ден- поред четвъртият,
и пак се скитах из гората- търсих цвят.
Набрах букетче от горчилка. Не е първият,
от който ще си направя силен опиат.
Поисках себе си да се оставя,
в дивото- да скитам горе, у дома.
И руни по дърветата да си чертая,
за да те държа поне в спомена с ръка.
Но ти си призрак, и си тръгна с мъглата.
И незная нея ли да спирам или теб.
Преди години паднах и танцувах с тъгата,
сега отново ще направя пирует.
И в утрото направих си магия.
Завързах своята коса с лиан от мрак.
На себе си си заповядах да се скрия,
в листата и да хвана въздуха с някой грак.
Но аз съм земна- как да се откъсна,
не това е моята съдба. В магията,
изгубих дирята, водата ли е мръсна,
или в очите ми блести полярната звезда?
Поспри, с листата есенни да те погаля,
вместо мен да носят утринният звън.
Неможах ли топлината в тебе да запаля?
Не ме оставяй, пред портата, сама отвън.
Пусни нощта, на тъмната ми нежност,
и нека властва, да целува, да вали в съня.
Неискам друго: две, три думи. Неизбежно.
Неумея да деля- затова ще продължа сама.
Няма коментари:
Публикуване на коментар