Вярата... изтече като в сИто, накъсана на тънки резанчета пустота.
И после, леко, финно и изкусно,
изрисува слънчице в празните платна.
Да вярвам, това пък е.. защо?
В кого, в какво, докога и още- за кога?
Все още бягам, но непомня от кого.
Помня белега, оставил ми една тъга.
А в миг помислих, че съм хванала магия!
И ще вали. Ще се прегърнеме с мъгла.
Явно трябва да забравя тия,
нецъфнали сини стръкчета трева.
На надеждата бях писала. Уви.
Не ми отвърна, не съм била реална.
Измислена. А реалноста не е ли куп лъжи?
Измислих си илюзия, и тя била измамна.
Какво пък, че копривата целува диво?!
Какво-това, че живея в капака от роса.
И още с думата безумие и 'сичко сиво
заличавам и завръзвам края с дъГа.
А любовта се скита безутешна,
за мен, за теб, невижда изход. Засега.
Мълчи! И ти ли си измислица безгрешна?
Няма сили да преживея.... реалността.
Няма коментари:
Публикуване на коментар