А днес съм малко по-особена,
и тиха нощна лудост гони ме.
Сега съм зла. С мрежите на сянката
запратих под вълните пеперудите,
и хванах дивото- с копита и пера.
Щом тръгнала съм- няма да се върна,
на инат ще режа вените на старите мечти.
И непокорна, дори за миг да се обърна,
няма да се спра- препускам в бърз галоп,
че помня- чакат ме в тъмните гори.
Конят на забравата ме носи на далече,
в измислените изрисувани с небе страни,
където мъглата разпиляла е косите си,
и феите берат звънливи утринни роси.
На рамото ми кацва тъмна соколица,
и песен на вълчици се чува в нощта,
това е моя дом, водопада ме зарича
да не забравям снежно синьото мечтание,
което сътворих си и измислих в снега.
Сега е лятно, но скоро ще се свърши.
Ще дойде късна есен,и ще приспи го на ръце.
Като дете! Дори и малко да се сърди,
не е за мен това.Нося Звяр в моето сърце.
А него пак ще го измислям и мечтая.
Ще рисувам карти- скреж по хорските стъкла.
Розите ми пречат- красиви са и все нехаят,
за думите, и времето. И моите крила.
И за надеждата.. в малко синьо трънче,
което под един самотен бор расте,
и от отдавна топля го и пазя като зрънце,
в студа, и от студа на зимната тъга.
А днес съм малко по-особена,
и тиха нощна лудост гони ме.
Сега съм зла. Към себе си и лятото,
което спира ме със слънчеви цветя...
Няма коментари:
Публикуване на коментар