Преди много, много години, във времената когато можеше да седнеш в корените на Старият Дъб и да поговориш с него за капризите на Сезоните над гората властваха четирите Пазителя. Елфи, властващи над Севера, Запада, Изтока и Юга. Те си имаха и своите имена, но днес малцината които ги помним можем да ги прошепваме само в изключителни моменти, когато гората се нуждае от своите стражи...
Източният Елф, бе поел юздите на Пролетните коне и с щедри шепи раздаваше слънце и нов живот. Той бе най- смелият от всички. Не се колебаеше да влезе в битка, когато трябваше да се защитят слабите. Когато народите възставаха едни срещу други, той се мяташе на гърба на Пролетния си кон и се спускаше между мечовете и копията. Но тогава хората почитаха Елфите. Вслушваха се в мъдрите им думи и с малко помощ живееха в мир и хармония с гората.
Южният Пазител владееше Слънцето и Топлината. Той бе събрал мъдростта на векове и я бе вплел в гривата на Лято. Минавайки из полята конят с цвят на зряло жито бе смятан за добра поличба. Който го видеше бе сигурен че реколтата ще е добра и зимата сита. Всеки изпаднал в нужда се допитваше до него, и никой не бе връщан без топла думи и торбичка с напътствия.
А какъв веселяк бе Западния Елф! Нямаше трапеза на която да не е пял, и празник на който да не танцува с младите девойки. А конят му- буен петнист жребен сякаш не стъпва, а танцува.. Радост за очите и душата. За всяка тъга знаеше цяр и за всяка болка избавление. Ако те закичи с есенен минзухар забравяш нещастните си любови, а ако ти даде божур не след дълго се вдигаше венчавка.. А на децата бе най-любим. От торбите на коня му вечно се подаваха лакомства и весели шапки, свирки и куп джунджурии, понятни само за малките пакостници.
Северният Елф владееше силата на Сърцето и топлотата на Зимата. Леко потаен и мълчалив той се скиташе на своя кон- Сняг винаги в раван. Без да бърза. А очите му проникваха до дъното на душата. Той знаеше, усещаше къде е нужен. Пристъпяше тихо и безшумно, като първият сняг. Завиваше уморените от игра и има рисуваше по стъклата с изящната си четка Тъга. Той бе изкусен художник.. А после преди да го видят си отиваше пак така, тих и смълчан. Всеки усещаше присъствието му, а и той не се криеше, но не се и показваше. Не бе за него шумният свят на хората.
На всяка пълна луна, четиримата пазителя сядаха до Голямата Река на чаша изворна вода. Те бяха така различни и така еднакви. Смееха се и разговаряха. Посрещаха Изгрева и после преди Мъглата да си сплете косите на строга плитка се разделяха в четирите посоки, да пазят мира и хармонията между гората и хората.
Навярно и днес щяхме да можем да говорим с вятъра, ако не бе Човешката Глупост.
В края на Гората се засели другоземка, с малко момиче. Те тачеха Старият Завет и не слизаха в селото често. Жената отгледа детето като продаваше билки и отвари, събрани от най тъмната част на гората и от най непристъпните планински склонове. Нямаше нищо за делене със селяните, но незнайно защо те така и не я разбраха. Страняха от тях, и ги гледаха доза страх, като всичко което не могат да си обяснят. Мег- така бе кръстена дъщеричката на старата вещица, израстна като диво коте. Вечно с изподрани ръце от дренките и скъсани дрешки. Тя научи да разпознава билките, да ги суши и да пее на Водата. Научи и ритуалите на Древните. Но бе прокълната.. Прокълната да е красива.
Нямаше мъж, който да не се загледа след нея, младеж който да не поиска да я заведе на селските танци и старец, който да не засуква мустак, когато я види.
Мег, ах мило дете... Тя не обръщаше внимание на тези закачки и забила поглед в земята минаваше бързо до бакалницата, за да остави билките и да вземе парче плат или някое сечиво. Но човешката Злоба и завидя. Жените постепенно настроиха мъжете си срещу нея. Както знаем мъжът е главата, ала жената е шията.. Накъдето се обърне- натам гледа. Била вещица! Майките забраниха на синовете си да пристъпят край нея, а бабите хокаха старците до късно вечерта. Мълвата се понесе и от ден на ден ставаше все по- безумна.
А нашите Пазители и те сякаш изгубиха ума си по девойката. Оглупели и ослепели не разбраха какво й кроят хората. Една лунна нощ, когато Луната била забулила половината от лицето си и спяла в прегъръдките на нейния Облак, група безумци се прокраднаха до къщурката в гората. С диви викове нахлули вътре и разкъсали старата жена с вилите си. А младата вещица поискали да изгорят заедно с къщата, така както плачела над окървавените остатъци от майка си. Задушлив дим се разнесе над Гората.. Звездите, които не можаха да затворят очи неиздържана, залюляха се на своите лъчи и заваля дъжд от тях. Те скачаха от небето, за да помогнат на Мег.
Безумци!!! Луди глупави хора!!!
Но детето бе расло в дивото и инстинктите му бяха по-силни от мъката. Тя се откъсна от единственият си близък човек и се измъкна в тъмното. А селяните дори и не разбраха. С диви крясъци ликуваха на победата си над двете вещици. В този миг от четирите посоки се появиха Пазителите с Лято, Есен, Пролет и Зима- изпотени и с пяна на устата. Под обзелата ги лудост хората решиха, че Елфите са на страната на злото и без да продумат и една дума се нахвърлиха ожесточени върху доскорошните им приятели.
Гората заглъхна. Дърветата прибраха клоните си. Луната се скри и съвсем излиня, за да не вижда края на една епоха. Реката се отдръпна прибрала полите си и потъна в подземното си корито. А от падналите звезди лумна огън който прегърна тревата в последен танц. Оттогава никой не е виждал как Мъглата плете косата си, и никой не си е шептял тайни с Вятъра.
Само едно сказание се носи от уста на уста, за фея- неземно хубава девойка, живееща високо на върха н а гранитената планина. Разказват още, че те пее нощем, а огромен Дракон пази входа към дома й...
Преди много, много години, във времената когато можеше да седнеш в корените на Старият Дъб и да поговориш с него за капризите на Сезоните над гората властваха четирите Пазителя. Елфи, властващи над Севера, Запада, Изтока и Юга. Те си имаха и своите имена, но днес малцината които ги помним можем да ги прошепваме само в изключителни моменти, когато гората се нуждае от своите стражи...
Източният Елф, бе поел юздите на Пролетните коне и с щедри шепи раздаваше слънце и нов живот. Той бе най- смелият от всички. Не се колебаеше да влезе в битка, когато трябваше да се защитят слабите. Когато народите възставаха едни срещу други, той се мяташе на гърба на Пролетния си кон и се спускаше между мечовете и копията. Но тогава хората почитаха Елфите. Вслушваха се в мъдрите им думи и с малко помощ живееха в мир и хармония с гората.
Южният Пазител владееше Слънцето и Топлината. Той бе събрал мъдростта на векове и я бе вплел в гривата на Лято. Минавайки из полята конят с цвят на зряло жито бе смятан за добра поличба. Който го видеше бе сигурен че реколтата ще е добра и зимата сита. Всеки изпаднал в нужда се допитваше до него, и никой не бе връщан без топла думи и торбичка с напътствия.
А какъв веселяк бе Западния Елф! Нямаше трапеза на която да не е пял, и празник на който да не танцува с младите девойки. А конят му- буен петнист жребен сякаш не стъпва, а танцува.. Радост за очите и душата. За всяка тъга знаеше цяр и за всяка болка избавление. Ако те закичи с есенен минзухар забравяш нещастните си любови, а ако ти даде божур не след дълго се вдигаше венчавка.. А на децата бе най-любим. От торбите на коня му вечно се подаваха лакомства и весели шапки, свирки и куп джунджурии, понятни само за малките пакостници.
Северният Елф владееше силата на Сърцето и топлотата на Зимата. Леко потаен и мълчалив той се скиташе на своя кон- Сняг винаги в раван. Без да бърза. А очите му проникваха до дъното на душата. Той знаеше, усещаше къде е нужен. Пристъпяше тихо и безшумно, като първият сняг. Завиваше уморените от игра и има рисуваше по стъклата с изящната си четка Тъга. Той бе изкусен художник.. А после преди да го видят си отиваше пак така, тих и смълчан. Всеки усещаше присъствието му, а и той не се криеше, но не се и показваше. Не бе за него шумният свят на хората.
На всяка пълна луна, четиримата пазителя сядаха до Голямата Река на чаша изворна вода. Те бяха така различни и така еднакви. Смееха се и разговаряха. Посрещаха Изгрева и после преди Мъглата да си сплете косите на строга плитка се разделяха в четирите посоки, да пазят мира и хармонията между гората и хората.
Навярно и днес щяхме да можем да говорим с вятъра, ако не бе Човешката Глупост.
В края на Гората се засели другоземка, с малко момиче. Те тачеха Старият Завет и не слизаха в селото често. Жената отгледа детето като продаваше билки и отвари, събрани от най тъмната част на гората и от най непристъпните планински склонове. Нямаше нищо за делене със селяните, но незнайно защо те така и не я разбраха. Страняха от тях, и ги гледаха доза страх, като всичко което не могат да си обяснят. Мег- така бе кръстена дъщеричката на старата вещица, израстна като диво коте. Вечно с изподрани ръце от дренките и скъсани дрешки. Тя научи да разпознава билките, да ги суши и да пее на Водата. Научи и ритуалите на Древните. Но бе прокълната.. Прокълната да е красива.
Нямаше мъж, който да не се загледа след нея, младеж който да не поиска да я заведе на селските танци и старец, който да не засуква мустак, когато я види.
Мег, ах мило дете... Тя не обръщаше внимание на тези закачки и забила поглед в земята минаваше бързо до бакалницата, за да остави билките и да вземе парче плат или някое сечиво. Но човешката Злоба и завидя. Жените постепенно настроиха мъжете си срещу нея. Както знаем мъжът е главата, ала жената е шията.. Накъдето се обърне- натам гледа. Била вещица! Майките забраниха на синовете си да пристъпят край нея, а бабите хокаха старците до късно вечерта. Мълвата се понесе и от ден на ден ставаше все по- безумна.
А нашите Пазители и те сякаш изгубиха ума си по девойката. Оглупели и ослепели не разбраха какво й кроят хората. Една лунна нощ, когато Луната била забулила половината от лицето си и спяла в прегъръдките на нейния Облак, група безумци се прокраднаха до къщурката в гората. С диви викове нахлули вътре и разкъсали старата жена с вилите си. А младата вещица поискали да изгорят заедно с къщата, така както плачела над окървавените остатъци от майка си. Задушлив дим се разнесе над Гората.. Звездите, които не можаха да затворят очи неиздържана, залюляха се на своите лъчи и заваля дъжд от тях. Те скачаха от небето, за да помогнат на Мег.
Безумци!!! Луди глупави хора!!!
Но детето бе расло в дивото и инстинктите му бяха по-силни от мъката. Тя се откъсна от единственият си близък човек и се измъкна в тъмното. А селяните дори и не разбраха. С диви крясъци ликуваха на победата си над двете вещици. В този миг от четирите посоки се появиха Пазителите с Лято, Есен, Пролет и Зима- изпотени и с пяна на устата. Под обзелата ги лудост хората решиха, че Елфите са на страната на злото и без да продумат и една дума се нахвърлиха ожесточени върху доскорошните им приятели.
Гората заглъхна. Дърветата прибраха клоните си. Луната се скри и съвсем излиня, за да не вижда края на една епоха. Реката се отдръпна прибрала полите си и потъна в подземното си корито. А от падналите звезди лумна огън който прегърна тревата в последен танц. Оттогава никой не е виждал как Мъглата плете косата си, и никой не си е шептял тайни с Вятъра.
Само едно сказание се носи от уста на уста, за фея- неземно хубава девойка, живееща високо на върха н а гранитената планина. Разказват още, че те пее нощем, а огромен Дракон пази входа към дома й...
Няма коментари:
Публикуване на коментар