С моята дива червена кобила
до замъка дето орлица гнездо си е свила
се спрях- аз дете на гората
родено свободно в кристал на реката.
В тронната зала пристъпих покорна,
а дори не бях дама придворна,
пред своята кралица глава да сведа-
почит и вярност сама да й поднеса.
В нозете й свел бе меч огнен, стоманен,
лорд горд и неземен- от нея поканен-
той бе сила и смелост вковани в едно
покорил не едно непокорно дърво.
В дар на кралицата своя донесох цвета на Зората, и гласа- щастливо звънлив от вира на реката, положих уханен венец от есен позната, и пъстър дъждец в кристал от дъгата.
Донесох и също сълза от русалка
и кръстче небе в перо от соколицата малка,
до меча положих светлия лъч от Залеза взет
и повторих клетва- за предана вярност обет.
И макар да не бях аз дама придворна
и макар да копнеех топлината на двора, покорна
и макар да бях само една пришълка самозвана
се опитах да измоля за себе си повторна покана.
В очите на своята кралица да видя усмивка,
когато до двора прекрасен поспра за почивка,
и с нежност сурова да видя как към мене посяга
би било- за мен непокорната- щедра награда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар