разкъса ли са черната земя.
Тук съм, отново, като тях,
запела корените си в гръдта.
Не дишай! Много ще боли!
Не се ли плашиш? Полудял!
Не дишай. Единственият ми живот
с теб започва и завършва, унемял.
И пак вали, от леденият сняг.
Кръвта ми става ледена мъгла.
А ти така безгрижно си се спрял.
Не дишаш ли? Това е то – съдба.
А теменугите отварят цветове,
не ги е грижа нито за снега,
ни за ледените ветрове. Закъснял,
за ласките на слънцето копнеж.
Ще ме докоснеш. И ще си платиш.
Ще плащаш с дъха си, много нощи,
и още хиляди лета. Казах ти ще те боли.
и още хиляди лета. Казах ти ще те боли.
Все още ли мечтаеш за цветя?
2 коментара:
Дори и да боли -
на лъчите слънцето
нека да горят,
покълват от жарта
семенца мечти -
от мигове огърлица
с пламъци ще съберат...
:)
---@
Публикуване на коментар