Залеза загледа се в мъглите,
в трон сред облачно поле,
и вятърка играе си с косите
на трепетликите, и нежно ги плете.
Залеза тъжи и отново е рубинен,
зареян търси изумрудените й очи,
копнее да лети със звяр пустинен,
когато тъмното небе мълчи.
Но ти ела, позволи да ти разкажа,
погледни зад плаща от заблуда
в зениците на залеза да ти покажа,
отминалите дни на чест и на задруга.
Небето пореха велики твари
леден поглед, остри нокти и зъби,
величествени- огнените господари
за тях небето дълго, дълго ще вали.
На техните криле Зората бяла
към Залеза препуска всеки ден,
нощта пък щом се е задала
Залеза към нея го относят, запленен.
В сърцата им гори най-топлата магия,
където спят пониква минзухар
и пламва цялата поляна в стихия
в цвят, ухание и... един обичан звяр.
А всъщност едва ли се досещаш,
че те са като мощни пеперуди-
обичат изгревите да посрещат
и да обичат този който ги погуби.
Сега неспирай-в тази нощ на хълма стар,
и разбери, че има още някъде един
и той е истински, и е в небето господар,
и името му, със Зората си шептим.
2 коментара:
Криле с пера по-корави от стомана,
слънце и Луна в погледа си е събрал.
Накъсва с нокти залеза на жива рана,
а после към звездите кървави е полетял...
благодаря, поне един истински има
----<@
Публикуване на коментар