Представи си: много късна есен.
Дъждът свири в клоните валс.
Класика. Не ще да е друго.
Само пиеса- и ръкопляскат в аванс.
Ти играеш Вятъра, аз бяла Луна-
една между хиляди други.
Ти си магия, а аз просто така-
пуснах всичките си.... пеперуди.
Мъглата- завеса, се дръпва в страни,
и разните сиви пропиват ни с поглед.
Аз са покланям, ти гледаш в страни.
А сценарият свършва накрая с полет.
Облаци сини правят колажи
от твоите цветни лета с вълни.
Те са декора, в който поставят
за снимка, в антракта, чаровни звезди.
Те ли ти бляскат, ти ли подсвирна?
Защо за минутка до мен не поспреш?
Те са звезди на небето безкрайно,
но аз съм луна за единствен манеж.
По тялото тичат чифт еднорози,
по-черни от твоите тъмни очи.
Ти- северен вятър! Кой би предположил?
Пиесата свърши. Аз тръгвам. Помни.
http://vbox7.com/play:b79f534a
2 коментара:
Красиво е! Няма как да не се помни :)! Поздрави!
миси Краси, че минаваш и пишеш.. много мило ми става като намеря следа в моя дом- детелини за теб!
Публикуване на коментар