Нощ

Нощта копринена подпряла се на ствола в една вековна, силна, есенна гора, говори ми, превързва пръстчето убола, на иглите залепнали в уханната смола. В очите му оставих моята безкрайност, нощ- какво да правя- не искам да заспя.. И помня- има го все някъде, в нечия реалност. Дали ще го докосне мойта падаща звезда? Реката още във вчерашния ден отнесе, хилядите ми венчета- влюбени в есента цветя. Сякаш са потоците в мед, сребро и злато и се вливат някъде далеч- далеч. И тишина. Нощ! А гномите поднасят хапчета за сън. Знаят, че когато го целуна го обричам на безвремие. Те искат да заспя, отново теглят ме навън, където всеки падащ лист във всъщност е знамение. Дали ще разчете по хилядите падащи листа всичките ми сънища- те имат вече своето име. И дали ще си остане тъй далечен, и така.. Всеки път когато аз пристигам- той ще си замине. И моля- само още миг, не искам още да заспивам. Нека да се ронят есенни мъгли сребристи. Нощ, почакай, спри... И ти... Не си отивай........ Трябва да те имам тук, така, поне- в своите мисли.