Тихо. А тишината стене, глухо, там на прага.
Нощ. В която раждат се звезди. И пеят кладенци.
Блести. Една сребърна стрела, в лявото ми рамо.
Е, красиво е. И малко ще боли. Какво като...
Утрото пристъпва. Заплашително. И звуците се раждат.
Пак от нищото, разлива се, и изгрева оранжев.
И прогаря ризата ми, по която с кръв рисувах-
птици, а в моите зеници беше тъй зелено...
Слънцето прогаря дупка в мъглата. Бронята,
разпада се в синкав мрак. Копнежи-
чисти. Биват хванати в пищящи нокти,
на сив орел. Денят е близко. Идва. Тръпне.Шепне.
Тихо. А тишината идва с каретата на залеза.
Отново бялата мъгла покрива раните,
които зеят грозно. Некрасиво. И боли...
Понякога си мисля, че е нереално. Измислица.Уви.
Няма коментари:
Публикуване на коментар