Ирисите на синчеца избледняха,
сякаш е попарен през нощта.
Капките роса, и те навярно избеляха.
Апатично вечерта в скута ми заспа.
Миг мълчание, и идва после тишината.
Дъхът увисва е тъмното- ненужен, бял.
А в небето с облаче рисувани сърцата,
май ще се разсипят на градушка- бял кристал.
И полята избояли с цвят на пролетна магия,
като посечени умират върху черната земя.
А може би... не можеме да бъдеме от тия,
желанията на които с вятъра да отнеса.
Ехото... и то сред зъберите каменисти,
шешне тихо- спри. Не се обръщай- замини!
Ти си този, който подреди звездите ми лъчисти
и сега, отново, трябва, сама да си ги разреди.
За едно, обаче сега ще да те помоля.
А дали ще ми напишеш? Тук боли.
Ще оставя тази нощ прозореца отворен..
От градушката пробила облака- думи ми реди.
Няма коментари:
Публикуване на коментар