после

 

На вятъра открадна бързината,

тишината взе от морски дълбини,

от комета върза панделка в косата,

и да стигнеш залеза се устреми.

По пътя си набра парчета късно лято,

уви вечерница в къс от нощното небе.

Облечена в пера останали след ято,

устремено, следваш пътя си, дете.

До панделката ръсна буен смях,

от Зимата, огниището, елхата китна

за да си хем вълшебна и блестяща като тях,

хем навреме да си тръгнеш. И всичко да утихне.

След триста изтънели сърпове луна,

пред Залеза накрая щом застанеш,

спокойно, вляла се е в тебе не една река,

протягайки ръка- ръката ще му хванеш.

И после те проклинам да сте двама,

за тебе въздух- за него ти да си вода,

и така навеки, даже след безкрая да остане,

ти и Залеза. Скрили в дланите роса.