Изморен от дългото скитане
до потока ще легне Дъхът.
Обвит е едно единствено питане-
"за кого ще остане светът?"
А толкова дни мълчаливи,
тя диша само на спомени,
мечтаейки звездите звънливи,
а той - своята луна да догони.
Да я спре и скрие в ръцете си,
да я има, и свети до него в нощта,
докато сплита сам в небето им,
от върбови клони легло от цветя.
И дъхът тогава ще пие магия,
ухание на дива зелена трева.
А за нея да върже букетче стихия,
с лента от ранно-сутрешна лятна дъга.
Тя пък в сребриста мъгла,
с шепи роса ще раздава,
откъсната от уморените сини цветя,
в бъдеще което на минало става.
Няма коментари:
Публикуване на коментар