Не дом, а къща, с меден обков
в зелено обагрен от времето.
Апокрифните мисли под снежен покров
в напревара се подават от стремето.
А то е пегаз с грива сребриста
и пак непокорно ти бяга. Нали?
Миг подир миг, подобно маниста,се губят сред спомени в минали дни.
Избор и крачка, след нея следа,
на вечният път лежи почерняла подкова
дали ще я вземеш, ще отминеш? Нима?
Навярно нататък ще има по-нова.
***
Няма коментари:
Публикуване на коментар