Ангадр

Деня едва простира своите ранни лъчи, когато една чаша кафе занемя. Изпила отново мойте среднощни сълзи и вкусът на живот в горчиво преля. А ти знаеш за думите и техният свят, че най-важното се крие между им. Ех, дете. Почакай, остани непознат. Не го казвай. Да. Аз мразя. Римувам съня си... Деня се простираше вече "велик", но е жалък в свойта заблуда. Владее сенките, като стар романтик, ала не е красив хербарии убил пеперуда. А дивия ритъм на сив булевард пулсира в нашите вени. Живот?? Потъва в работа, застанал "ангард" защото разчита отдавна игран вече ход. Деня си отива полека унил и навъсен, защото отново е минал. И днес. Неуспял, да се разпилее унесен и да забрави за минало, бъдеще, чест. А ти знаеш- това не са думите само.. Усещаш ли пламъка дето гори? Бездумно рисувано на нечие рамо и едно име което измисли си ти...