трилогия

-1- До дъно! Уви.

Галеща сянка, с властни ръце,

жена, неверно красива, луна,

и Снегът... Непокорните нам ветрове.

Всичко това е игра на съдба.

А тя... е игра на руска рулетка

очакване, и зловещ меден смях.

Съдбата  е демон- жена с воалетка,

избродирана с нишка в червено и грях.

Сега те очаква, зад ъгъла вплетен

в бодлива ограда и дълги коси.

Не спирай- върви си. Още си летен. 

И теб ще погуби като тях, тогава, преди.

А луната е тъмна, от черно сребро.

Така се получи. Дори зимата тук занемя.

Тъгата... Ти знаеш! Със свойто длето,

извая фреска, красива, изящна змия.

Все още те виждам на моите руни-

в моите води идваш нощем. Студено, нали?

И аз до теб  невидИма минавам, 

но и това ти го знаеш.

До дъно! Уви. -2-

на масата в ляво

Хладен повей, и много черти,

по гладка, копринена кожа. 

На жълта змия... Отминали дни.

Монета скрита в ефеса на ножа.

 

А този нож е кавказки кинжал,

инструктиран със старо сребро.

Когато забиваш- прави го без жал;

в старите рани. Знаеш защо.

Пуст призрачен град, врати опустели,

и бутилки от ром. Ухае пръстта...

На тъга. Изкъртени стари табели,

ненужни, изписани с пръсти,и с душа.

А стария вятър отново се връща,

следите в камъка да заличи.

Всъщност жена- черния шал я обгръща,

разплитайки нейните диви коси.

Камината с черна прегоряла жарава,

в която листата есенни, някой гори.

Една чаша, на масата в ляво,

пълна с минало, което още горчи.

-3-

за птиците, змиите и дъжда 

Видях, вървеше в дъжда.

Но не валеше наоколо, само в мен.

И спрях, докосвах студа,

недосегаем, като разкъсан фрагмент.

Понесен от вятъра лист. Не, листа,

от минало, бъдеще- откъснати дни.

А погледа.. Невярна мрачна стрела,

до мен прелетя. Нарочно пропусна, нали?

Змията засъска от студения дъжд,

на моето рамо тя отдавна лежи

татуирана с макови капки, веднъж

в миг на лудост и безумни мечти.

И както ковача охлажда подкова 

в студено ведро с речна вода,

наженено в червено горещо олово

застива излято на птица с железни крила.

 

Оловните птици не пеят след дъжд

и никога не успяват да литнат свободни,

но тази оставям за скитника.. Ти я задръж.

Съвестта е присъща за птици бездомни.