ето виж...

Ето виж - отново слънцето към залеза върви,
тишината идва с облака на мрака 

и завива с мрежата сребриста - клони и треви.

 Ето виж - отново някой там те чака...

  

Виж - вдигни глава, не гледай към земята

 и да гледаш няма как да чуеш как расте тревата,

 виж - ти не си от таз приказна порода,

 за да си в хармония с дивата природа... 

 Заслушай се - звездите пеят вече като шепот, 

като ромол на река, като глас в пустинно бяла тъмнина. 

Заслушай се и чуй това, което като ехо се удря в теб 

и вика - но ти чуваш го едва... 

 Докосни вятъра лек и крилат 

и после сам си тръгни - недей да бъдеш инат.

Докосни мен и тръгвай тогава,

не търси повече мъст - не си заслужава...

 Недей да тъгуваш приятелю стар, 

недей ти да ровиш изстинала жар, 

недей се сбогува със всичко предишно,

което сега ти намираш излишно.. 

 Недей ти да вярваш в звездите в луната, 

недей да проклинаш и правдата свята,

недей да се криеш зад облак от мъст, 

недей ме закрива с разрохкала пръст. 

 Ето виж - отново луната от изгрева бяга, 

в кристали роса се оглежда всичко тъдява 

и живота с нова пречистена сила отново напира, 

ето виж - отдалече отново някой в тебе се взира....